— Не съм участвал при Вали Фордж през 1777 година — поясни. — Не съм чак толкоз стар. Можете да пушите, сър.
Благодарих му и казах, че засега съм се напушил и ще се въздържа. Извадих носна кърпа и си попих лицето.
— Свалете си палтото, сър. Дъд винаги го сваляше. На орхидеите им трябва много топлина, господин Кармади… както и на болните старци.
Свалих шлифера, който бях облякъл. Нали се канеше да вали. Лари Бацел каза, че ще вали.
— Дъд е моят зет. Дъдли О’Мара. Доколкото разбрах, имате да ми казвате нещо във връзка с него.
— Само слухове — поясних. — Не бих искал да задълбавам в тях без вашето одобрение, генерал Уинслоу.
Гущеровите очи се вкопчиха в мен.
— Вие сте частен детектив. Сигурно искате да ви се заплати.
— Такава ми е работата — признах. — Но това не означава, че трябва да ми се плаща всеки път, когато си поема дъх. Просто до мен достигнаха някои слухове. Може да предпочетете да се обърнете към Бюрото за изчезнали лица.
— Ясно — произнесе тихо. — Значи е някакъв скандал.
Икономът се върна, преди да успея да отговоря. Вкара през джунглата масичка на колелца, постави я до лакътя ми и ми забърка коняк и газирана вода. После си тръгна. Опитах една глътка.
— Доколкото разбрах, замесена е жена — започнах. — Познавал я, преди да се запознае с дъщеря ви. Тя сега е омъжена за гангстер. Чух, че…
— И аз съм чул всичко това — прекъсна ме той. — Пет пари не давам. Единствено ме интересува къде е и дали е добре. Дали е щастлив.
Загледах го оцъклено. След малко се обадих изнемощяло:
— Може би ще успея да открия момичето — или полицията ще го открие, като им кажа каквото знам.
Той зачовърка ръба на одеялото и помръдна главата си с един-два сантиметра. Според мен кимна. Сетне изрече изключително бавно:
— Може би говоря повече, отколкото е полезно за здравето ми, но искам да изясня нещо. Аз съм инвалид. Двата ми крака и долната част на тялото за нищо не ги бива. Ям съвсем малко, спя още по-малко. Скучен съм на самия себе си и досаждам до смърт на всички останали. Затова ми липсва Дъд. Той прекарваше доста време с мен. Защо — един Господ знае.
— Ами… — започнах аз.
— Мълчете. За мен сте хлапак, затова мога да се държа рязко. Дъд си тръгна, без да се сбогуваме. Крайно нехарактерно за него. Потегли с колата си една вечер и оттогава никой не го е виждал, нито чувал. Ако му е дошло до гуша от глупавата ми дъщеря и разглезеното й зверче, ако е имал нужда от друга жена, много добре го разбирам. Кипнало му е и си е грабнал шапката, без да си вземе довиждане с мен, а сега съжалява. Затова не ми се обажда. Открийте го и му кажете, че разбирам. Това е всичко… освен ако няма нужда от пари. Ако е така, ще му дам колкото иска.
Оловните му бузи бяха почти порозовели. Черните очи бяха по-бляскави, ако това е възможно. Облегна се съвсем бавно назад и затвори клепачи. Аз дръпнах една голяма глътка.
— Ами ако е загазил? — попитах. — Примерно покрай мъжа на момичето. Джо Месарви.
Той отвори очи и премигна.
— Не и един О’Мара — заяви. — По-скоро другият ще загази.
— Добре. Да съобщя ли в Бюрото къде съм чул, че се намира момичето?
— В никакъв случай. Те нищо не са свършили досега. Нека продължат да не вършат нищо. Сам го открийте. Ще ви платя хиляда долара… дори ако само ви се наложи да прекосите улицата. Предайте му, че тук всичко е наред, че старият е добре и му праща своята обич. Това е всичко.
Не можех да му кажа. Изведнъж разбрах, че не мога да му разкрия нищо от онова, което чух от Лари Бацел, нито какво се случи с него или каквото и да е, свързано с това. Довърших си питието, станах и си облякох шлифера.
— Твърде много пари за тази работа, генерал Уинслоу — рекох. — Ще поговорим пак някой друг път. Упълномощавате ли ме да действам от ваше име както намеря за добре?
Той натисна вграден в стола си звънец.
— Просто му предайте — подчерта. — Настоявам да знам дали е добре и искам той да знае, че аз съм добре. Това е всичко… освен ако няма нужда от пари. А сега ще ви помоля да ме извините. Уморих се.
Той затвори очи. Върнах се през джунглата и икономът ме пресрещна на вратата с шапката ми в ръка. Вдишах малко хладен въздух и казах:
— Генералът иска да се срещна с госпожа О’Мара.
4
Стаята беше застлана плътно с бял мокет. Множеството невероятно високи прозорци бяха скрити зад завеси с цвят на слонова кост, които небрежно се диплеха долу върху белия под. Прозорците се взираха към тъмнеещите планини, въздухът зад стъклата също беше мрачен. Дъждът още не бе започнал, но в атмосферата нещо тегнеше.
Госпожа О’Мара се бе изтегнала върху бял диван, събула и двете си обувки на висок ток, краката й бяха в мрежести чорапи, каквито вече не се носят. Беше висока и тъмнокоса, с капризна уста. Хубава, но една идея се разминаваше с красотата.