— Чист е — обяви и се върна отпред на мястото си.
Мъжът с автомата се пресегна с лявата ръка и взе колта ми от шофьора, после постави автомата на пода и го уви в кафяво одеяло. Облегна се пак в ъгъла, непоклатим и спокоен, стиснал колта върху коляното си.
— Окей, Луи, да се повозим.
5
Повозихме се — ленно, бавно, а дъждът тракаше по покрива и се стичаше по прозорците от едната страна на колата. Закриволичихме по виещи се планински пътища, покрай обширни имения, чиито къщи бяха далечни купчини островръхи покриви зад размазани дървета.
Остър цигарен дим заплава под носа ми и онзи със зачервените очи попита:
— Какво научи от него?
— Почти нищо — отвърнах. — Мона се чупила от града в нощта, когато вестниците раздули историята. Старият Уинслоу вече знаеше.
— Не е трябвало много да се поти за тая работа — отбеляза Кръвясалото око. — Както впрочем и ченгетата. Какво друго?
— Каза, че по него са стреляли. Искаше да го изведа с колата вън от града. В последния момент хукна сам. Нямам представа защо.
— Развържи си езика, ченге — сухо ми нареди Кръвясалото око. — Няма друг начин да отървеш кожата.
— Това беше всичко — казах и се загледах през прозореца в навявания от вятъра дъжд.
— За стария ли работиш?
— Не. Страшно е стиснат.
Той се изсмя. Усещах пистолета в обувката си тежък, нестабилен и много далечен.
— Вероятно няма какво друго да се научи за О’Мара — подхвърлих.
Онзи от предната седалка поизвърна глава и изръмжа:
— Къде, по дяволите, каза, че е онази улица?
— На върха на Бевърли Глен, глупако. „Мълхоланд драйв“.
— А, тая ли? Боже, тя дори не е павирана.
— Ами ще я павираме с това ченге — изсмя се Кръвясалото око.
Именията се разредиха и нискостеблени дъбове превзеха склоновете на планината.
— Ти не си лошо момче — продължи Кръвясалото око. — Само дето си стиснат не по-малко от стария. Толкова ли не загряваш? Искаме да чуем всичко, което ти е казал, за да разберем дали да те очистим.
— Върви по дяволите — избухнах. — И без това няма да ми повярваш.
— Ами опитай. Ние просто си вършим работата. Свършваме я и продължаваме нататък.
— Сигурно си я бива работата ви — отбелязах. — Докато я има.
— Внимавай да не прекалиш с майтапите.
— Правил съм го… преди доста години, докато вие още сте били в изправителното училище. И продължавам да съм всеобщ нелюбимец.
Кръвясалото око отново се засмя. Явно не беше от докачливите.
— Доколкото разбрахме, чист си пред ченгетата. И не си се раздрънкал тая сутрин. Нали така?
— Ако кажа да, може веднага да ме очистите.
— А какво ще кажеш за една хилядарка джобни и да забравиш всичко?
— Ти сам не си вярваш.
— Напротив, вярвам си. Ето значи каква е работата. Изпълняваме си задачата и продължаваме нататък. Ние сме организация. А ти живееш тук, имаш си бизнес, вършиш богоугодни дела. Ще правиш каквото ти се нареди.
— Разбира се — отвърнах. — Ще правя каквото ми се заповяда.
— Ние не трепем частни ченгета — тихо изрече Кръвясалото око. — Зле се отразява на бизнеса.
Облегна се назад в ъгъла, положил пистолета върху дясното си коляно, и бръкна във вътрешния си джоб. Разтвори върху коляното си голям кремав портфейл, измъкна от него две банкноти и ги приплъзна сгънати по седалката. Портфейла прибра в джоба си.
— Твои са — обяви тържествено. — Няма да оцелееш и един ден, ако се разплямпаш.
Взех банкнотите. Две по петстотин. Пъхнах ги в джобчето на жилетката си.
— Дадено — казах. — Иначе няма да съм частно ченге, нали така?
— Хубавичко си помисли.
Разменихме си озъбени усмивки — две хубави момчета, които така добре се разбират в този труден, недружелюбен свят. После Кръвясалото око рязко се извърна.
— О’кей, Луи. Забрави за „Мълхоланд“. Спри тук.
Колата бе изкачила половината на дълъг пуст завой в планината. Дъждът се спускаше на сиви завеси по склона. Нямаше небе, нямаше хоризонт. Виждах на четвърт миля напред и нищо живо извън колата.
Шофьорът отби встрани към склона и изключи мотора. Запали цигара и преметна ръка назад през облегалката.
Усмихна ми се. Имаше хубава усмивка — като на алигатор.
— Трябва да полеем случая — обяви Кръвясалото око. — Де да можех и аз да изкарам един бон, без да си мръдна пръста. Само като си държа езика зад зъбите.
— То пък едни зъби — подхвърли Луи, все така усмихнат.
Кръвясалото око остави моя колт върху седалката и измъкна плоска половинка от джоба на сакото си. Видя ми се добро качество, със зелен печат и всичко каквото й се полага. Отвинти със зъби капачката, подуши съдържанието и млясна с устни.