Константин Константинов
Завещание
Още от вечерта личеше, че краят наближава. Старецът се бе отпуснал неподвижно, дишаше тежко и от време на време се унасяше. Сетне изведнъж стреснато отваряше очи, целите черни, в дъното на пръстеножълтите очни кухини, оглеждаше учудено наоколо, сякаш се връщаше отдалеч, и простенваше за водица. Така мина нощта. На сутринта болният се посъвзе, поиска да му опекат топла питка. Когато след един час снаха му донесе в кърпица прясно опечена, оваляна в пепел питка, болният взе една хапка, поднесе я до уста и не вкуси.
Тогава Къню реши, че няма какво повече да чака. Впрегна разглобената каручка, постла отзад на скамейката повече сено, покри го с чул и влезе при стареца:
— Отивам до Зърнево, тате… За съдията… Да свършим и таз работа, че да ти олекне и на тебе… Ей, Петра ще стои туканкана, при тебе… Ти не се бой…
Помълча малко и смотолевено добави:
— То няма кусур, че ще дойде съдията… Тебе пак може да ти размине… Ама барем туй да е свършено…
Кимна многозначително на жена си, която го гледаше с дървено лице, и тръгна.
Скоро едноконната каручка претрополя край железопътната станция на селото и запраши по междуселския път. Беше горещ летен ден, сенките, гъсточерни, приличаха на мокри петна, хълмовете се бяха снишили от жега. Минаваше обяд, когато той стигна в Зърнево, голяма гара и седалище на околийския съд. Той спря зад станционния бюфет, в който знаеше, че се хранят чиновниците, разпрегна в сянката и сложи сено на кончето. После боязливо влезе в бюфета. Вътре беше хладно и почти празно. Повечето клиенти бяха обядвали и излезли, а влак нямаше скоро.
На една маса се хранеха закъснели съдията и директорът на прогимназията. На друга — началникът на гарата тракаше табла с данъчния агент. По перона, напечен от слънцето, минаваше сегиз-тогиз железничар, през разтворените прозорци идеше горещина, мирис на въглища и още някакъв гъст, сладникав аромат на презрели плодове.
Къню спря нерешително пред съдията, който довършваше обяда си.
— Добър ден, да ти е сладко, господин съдия… — свали калпак той, усмихна се с мъничките си очички и повдигна заедно с пояса тежките бозови потури.
Тантурестият момък с чип нос, широко, брадясало лице и алаброс дигна очи и троснато отвърна:
— Е? Какво има?
— Тебе търся, господин съдия. Ще те водя на село… Едно завещание има… да не изпуснем стареца.
— Ха! Туйто! Аз нали ти казах, директоре, на̀ ти почивка, на̀ ти кино!… Преди малко се върнах от оглед, тичай сега пък — завещание! Наредихме я! Че защо не дойде тук старецът бре, защо го не доведе? Декашен си ти?
— Ние сме от Могила… Не може да дойде старецът, господин съдия… болнав е… всеки час може да се спомине… Че, ако речеш, да вървим, господин съдия, докато е по-ранко…
— Ами като си от Могила, защо не ми би една телеграма — сърдеше се момъкът, — та да бях взел влака, ами си се окумил сега? С какво ще вървим по туй време? Не може! Ще чакате утре заран. За акъл. Разбра ли?…
Човекът премести крак.
— Аз дойдох с каруцата да те взема… Довечера по хлад сме в село…
Съдията разпери безнадеждно ръце към директора.
— Загубена работа е тя, нашата, драгий, ами — карай!…
После се обърна към Къню:
— Чувай! Върви в съдилището, почакай да го отворят, кажи да ми донесат чантата и книжата! Хайде, бягай! Тука ще ме търсиш.
Къню се засмя доволно, изгорялото опънато лице се наряза в ситни бръчици около очите. С тежък и тром вървеж пое към вратата, все още с калпак в ръка.
— Чакай! — викна го пак съдията. — Ами на тебе какъв ти е тоя, старецът де? Кой е той?…
— Баща… Санким не ми е баш баща, ама… аз съм му храненик, за негов съм взет… Работили сме, аз и булката, имота му като на същи баща. Той си няма ни жена, ни свои деца. Една сестра само, с един син багабонтин… тъкмят да оберат стареца… Ти го познаваш — дядо Калуд от Могила.
— Ха! Дядо Калуд ли? Зная, зная. Бре!… Значи, отива си човекът… Разбрах! Хайде сега, бягай!
В селото стигнаха късно привечер. Слънцето се бе скрило зад ниските хълмове и една топла отпадналост смекчаваше нещата и звуковете. В неподвижния синкав въздух се носеха, като разтопени, далечни провиквания, хлопот на звънци, мирис на прах и овце. Някаква войскова част, която правеше летни учения, бе опънала палатки отвъд реката. Оттам идеше смътен мълвеж, в здрача мърдаха сенки около огньовете на походните кухни. При селската чешма двама войници пълнеха буре с впрегнат кон и се задяваха с жените, които дрънкаха котли.
Спряха пред едноетажна, неизмазана къща.
Съдията скочи, отупа сламките по дрехите си, поразтъпка се, да размърда схванатата си снага, измъкна чантата с дебелия регистър и рече: