— Хайде!
От чардачето на къщата слезе човек, свали шапка и се обади:
— Добре дошъл, господин съдия! Аз съм секретарят, кметът отзарана отиде в града… Заповядайте.
— Готово ли е всичко? — запита съдията. — Свидетелите налице ли са?
— Тук са, тук… Горе са — фелдшерът, двама-трима комшии и аз. Не го бива стареца… Излезе от нетърпение… Все за вас пита… Хайде, заповядайте!
В малката стаичка беше пълно с хора и полутъмно. Запалиха газена лампа и изведнъж стана още по-тясно. В ъгъла, на стар дървен креват, лежеше умиращият, покрит с китена черга, и тъмножълтото му лице гледаше оцъклено и страшно някъде в пространството. При главата му една бабичка бе приклекнала на пръстения под. До краката друга жена, която много приличаше на него, неговата сестра, изправена и пъхнала ръце под престилката, гледаше мълчаливо и враждебно. Кънювица сложи стол за съдията до леглото. Край стените се притискаха — фелдшерът, затлъстял и сумтящ мъж, общинският разсилен и още двама-трима съседи. Въздухът беше спарен, с мирис на оцет и гнилота, както е винаги при тежко болни.
Съдията още от прага се намръщи:
— Фу-у-у! Вие ще задушите човека бре! Я отворете прозореца! И какво сте увиснали над главата му! Я се поразмърдайте! Фелдшере, ти уж затуй си тука — какво си се опулил!…
Резкият, бодър глас на момъка мина като прясна струя из стаята. Хората се поотстраниха, някои излязоха на чардачето. От отворения прозорец дойде лека вечерна хладина и далеч в потъмнялото небе блесна бистра звездица.
Съдията пристъпи към леглото и все тъй бодро подавайки ръка, рече:
— Е, дядо Калуде, как сме? Живо-здраво, нали? А, юнак си, юнак си ти — я как стискаш ръка!…
Болният се опита да се усмихне и под черните напукани устни зловещо се оголиха побелели венци:
— Не ме бива, господин съдия… Пътник съм вече…
— Хайде холан, дядо Калуде — и таз добра! — викна престорено момъкът. — То, всички сме пътници, ами… тебе, май, треската те мачка! Ама ще мине-замине. Пак ще се срещнем в Зърнево… и ще се почерпим биля!… Ами ха сега, тъй и тъй съм тука, кажи какво искаш да правим… Завещание, рекоха, а?… Добре. Чакай сега… Я свидетелите — по-насам. Ха така! Думай сега, дядо Калуде. Ама полекичка, не бързай… да не се уморяваш…
Сянка от усмивка мина отново по лицето на болния. Хубаво му ставаше от тоя млад, силен, малко сопнат, но добродушен глас на момъка.
Съдията се настани да пише с регистъра на колене. В това време един висок мъж с изпито, тъмно лице разбута хората на прага и се вмъкна в стаята. Къню го посрещна:
— Ти какво си дошъл да зяпаш? Мечка ли има? Ха излизай вънка… няма място тука…
Сестрата на стареца веднага се извърна и викна:
— Ти ли ще му съдиш бе, хрантутнико?… Ти ли? Ела, Стоиле, ела, синко, при вуйка си!… — После отново се обърна към Къню: — Куче без сайбия — кого ще пъдиш, от коя къща? Ти излез — че не ти е мястото тука!… Земи и мене изпъди, да се знае, че и за сестра му няма място!…
— И тебе… и тебе… санким като си сестра, че за добро си се довлекла… — изръмжа Къню.
Намесиха се секретарят и съседите, съдията смъмра всички, мъжът се завъртя бавно, стрелна зъл поглед към Къню и мълчаливо се измъкна. Настъпи напрегната тишина. От полето се чу грубо, нестройно пение: „Отче наш“. Войниците се бяха строили за вечерна проверка.
Болният бе затворил очи и въздишаше тежко.
После съдията свърши предварителните формалности и старецът издума:
— Всичко… целият ми имот — земя, къщя, лозя… всичко да остане на Кънчо… За син ми беше… Слушало ме е момчето… и булката… всичко е тяхно…
— И нивата при Азмака… и гората при Куручешме… нали, тате? — задъхан, с пламнало лице се вмеси Къню.
— Всичко — кимна с усилие и досада болният, — и Азмака… и гората…
— Леле, боже! — писна като на смърт и плесна ръце сестрата. — Калуде, просто да не ти е, братко! Бащината ни нива и гората — че нали на мене ги беше обрекъл, на моя Стоил, имот да завъди!… Боже-божичко! Изядоха брата ми, изумиха го!…
Няколко души дръпнаха настрана старата, която продължаваше да се вайка. Къню се изправи настръхнал пред съдията:
— Ти пиши… всичко пиши, господин съдия… Нали чу — и нивата, и гората…
Старецът изкриви лице от мъка:
— Стига, Параскево… дал ти господ и на тебе доволно… Стига, господин съдия!…
Фелдшерът приближи, помогна му да подпише, подписаха и свидетелите и церемонията свърши.
Когато излязоха вън, нощта отдавна бе настъпила — спокойна лятна нощ. Хората се пръснаха по къщята, шумовете глъхнеха, топяха се в топлия мрак. Тук-там трополяха спънати добитъци, през някоя отворена порта се виждаше пламтящо огнище и сенки, които мърдаха около него. Отнякъде идеше дъх на прясно окосено сено. Към станцията изпищя влак, затрака, протътна и дълго заглъхваше в далечината.