Съдията отиде в кръчмата на Щерю. Двама-трима селяни смучеха ракия в малки шишенца. Кръчмарят, дребен, сух, с изрусели клепачи, избърса една от масите, препече малко пастърма и седна да прави компания на съдията. Чукнаха се, черпиха се с кафе и сетне, със свещ в ръка, поведе момъка в задната стая, определена за пътници. Гостът огледа леглото, тънкия омазан юрган, помисли-помисли и току съблече само палтото си, свали обувките и легна. Той не придирваше много, свикнал бе вече с тоя живот, имаше лек характер и затова добре се разбираше със селяните, които го почитаха и обичаха като свой човек. Сега, уморен от деня, щом легна, той духна свещта и усети, че се унася. Отначало дочуваше тихата глъчка през стената и едно щурче, което свиреше някъде под леглото. После изведнъж заспа. По едно време, в просъница, стори му се, като че чува някаква далечна врява, дълъг женски вик. После всичко отново потъна в мъгла, изчезна без следа, както става в сънищата.
Събуди го звукът на тръба — ясен, плътен, познат звук на сутрешен войнишки сбор. Той отвори очи — отпочинал, бодър. Отсреща в дъното се изрязваше сивият правоъгълник на прозорчето. Развиделяваше. Отвън се промъкваше тъничък сутрешен хлад. Момъкът скочи и излезе да наплиска лицето си. В кръчмата, още полутъмна, Щерю разпалваше оджака и дървените въглища пускаха весели искри. Кръчмарят се обърна веднага:
— Добрутро, господин съдия!… Ти не чу ли нещо, като спеше?… Стана тя, каквато стана таз нощ!…
— Какво има? Какво е станало?… — бършейки лице, рече съдията.
— Брей! Боже опази! Убийство, господин съдия! Заклаха човека и туй за туй… Тю-ю, лакомия човешка, брей!…
— Кой кого е заклал?… Думай де!…
— Стоил… На Параскева непрокопсаният син заклал нощес Къню… Разбойник човек, брей!… За една нива и за едно парче гора!… Боже опази! — И дребният пожълтял човек се прекръсти.
— Ха! Туйто! — възкликна съдията немного учудено и седна. — Я направи по едно кафе и разправяй! — добави той.
— Какво да ти разправям, господин съдия — то не е за разправяне, страхотия! — като бъркаше кафето, уплашено, с тюхкане почна да разказва Щерю. — Кога сте свършили завещанието и всички се прибрали, Къню слязъл преди лягане да притвори обора и плевнята. Какво е станало на двора — господ само знай. Онзи обесник, Стоил, го дебнал, види се, скрит в тъмното, и при кладенеца го ръгнал с нож в корема. Къню изревал, паднал на място, слязла жена му, събрали се комшиите, успели да хванат Стоила, но той пак се откопчил и избягал. Дигнала се врява и вой, събудили дежурния в дружината, дошла носилка за ранения, но докато го занесат до лазарета, той свършил… Язък за момчето, брей! Дежурният проводил войници да гонят онзи и след малко го пипнали до реката. Страхотия, ти казвам, господин съдия — две къщи се зачерниха таз нощ!… Преди малко мина оттук секретарят, пратил го командирът до станцията да удари телеграма на прокурора. Искаше да те събуди, аз не му дадох. Като стане, рекох, ще научи… Чунким добро известие, че ще вземам мюждето…
Съдията изсърба кафето мълчаливо и излезе. Беше съвсем развиделяло, но слънцето още го нямаше. Сивосиньото небе, чисто и хладно, пръскаше бодра полусветлина над разбуденото село. Приятно миришеше на дим и на пресен тор. От вратните бавно излизаха говеда, птичета оглушително цвъртяха, откъм лагера се носеше равна глъчка: момчетата се гласяха да закусват.
Младият човек се упъти нататък. Скоро той спря при палатката за лазарета, до която бяха сложили носилката с убития, покрит с платнище. Войник с пушка пазеше трупа. Военният доктор, възрастен, намусен човек, с големи очила, дръпна платнището и съдията видя едно изкривено от мъчителна гримаса, червено-мургаво лице, с отворена, неподвижна уста, която сякаш още изпускаше мълчалив вик. Същото това лице вчера по обяд му се усмихваше боязливо и умолително и после по целия път се извръщаше с по някоя дума към него. И той си спомни якия тъмночервен, като препечена керемида, врат и обицата от почерняло сребро на едното ухо, която се клатеше при всяко движение. Младият човек прехапа устни: как не се сети, че може да стане такава беля!… Докривя му още повече. После въздъхна и сви рамене: всъщност можеше ли да измени нещо, или да попречи?…
При входа на лагера, коленичила в праха, Петра виеше като животно, навеждаше се всяка минута, долепяйки чело до пръстта, и нареждаше. Едно дете в дълга рокля, разчорлено, изцапано, обезумяло от страх и неразбиране, хълцаше без глас до майка си. От време на време ревът преставаше за минута. Тогава в утринната тишина се чуваше отчетливо тракане на клюн откъм гнездото на щъркелите в близкия бряст.