Съдията тръгна обратно и спря до двора, дето се бе случило нещастието. Къщата изглеждаше напусната, вратите разтворени, в обора конят цвилеше надълго. Той изкачи трите стъпала и спря изумен. В стаята на болния още светеше лампа. Старецът се бе извърнал към стената, самичък в празната къща, и хъркаше агонизиращ. Момъкът бързо слезе, намери фелдшера и го прати при умиращия. После тръгна към гарата. Най-близкият влак за Зърнево беше по обяд. Но може би щеше да мине някой товарен. Наближавайки станцията, той ускори стъпки: чу се припряна свирка на машина. Когато стигна, видя, че се е излъгал. Беше един маневрен локомотив, спрял до перона. Огнярят се щураше наоколо с парцали и шиш в ръка.
Младият човек мина два-три пъти пред канцеларията и седна на пейката. Неочаквано някой му се обади:
— Добро утро, господин съдия! Какво тъй рано-рано насам?
— Здравей, Филипе! — позна той машиниста от депото в Зърнево. — Бях вчера по работа тук, пък сега чакам да си вървя.
— Ами какво е станало нощеска, а?… Тц-ц-ц! Нещо, убийство пак!… — зацъка високият, почернял от въглища човек, с кожена фуражка и възпалени, мигащи очи.
Съдията махна с ръка, без да отговаря.
— Какво да рече човек, господин съдия — не знам! — отвърна си Филип самичък. — Свят! Глупост и лакомия… Раждат се… мъчат се… че не стига, дето животът ги бъхти всеки ден, ами и те сами се трепат!… И да речеш — за какво?… — Помълча малко, запали цигара и добави: — Ами че ако вървите за Зърнево, хайде да ви карам? Какво ще правите тук още четири часа?… Съдията го изгледа учудено.
— Така де — продължи другият. — Аз ей сега се връщам. Да подмажем само машината. Помагах да изтеглим товарния 5007 по нанагорнището и веднага се прибирам.
— Ама… може ли? — зарадва се момъкът.
— А бе то, ако питаш, по закон не може! Пък нали е все служба — и вашето, и нашето. Я дайте чантичката и се качвайте!
След няколко минути локомотивът изпищя весело, лостовете се раздвижиха като крака на огромен скакалец, станцията се отмести бавно вляво. После колелата затракаха учестено и телеграфните стълбове почнаха да се мяркат по-бързо.
Облегнат на стоманената рамка и издаден навън, съдията светеше цял в доволна усмивка.
— Браво бе, Филипе! Да живееш! — тупна по гърба той високият кокалест мъж, който се взираше напред и дърпаше връвта на свирката. Отзад огнярят нариваше лопати въглища в пещта.
Резлив ветрец ги шибаше в лицата, надалече лъщяха проточените релси, пробягваха шумно с размахани клони върби и салкъми по насипа, мостчета изчаткваха за миг. После разсичаха полето и един равен бяг ги носеше с весел вик в синята далечина на утринта. Слънцето, вече издигнато над малката кория, която бяха преминали, топлеше гърбовете им и няколко отражения скачаха от лъскавите части на машината. До един завой дете пасеше няколко говеда. Едно теленце се подплаши й хукна с тревожно вдигната опашка.
Момъкът се загледа и весело се разсмя. Драго му беше всичко, и тая ведра сутрин с едро изкласили нивя, и това, че си е отпочинал, и тоя чудесен бяг на машината, която те бяха възседнали като някое могъщо и послушно животно, и това, че всички тия натрупани, досадни неща от вчера се свършиха и той се прибира на мястото си.
Насреща идеше висок, разсечен хълм и машината с писък навлезе между скалите. Прокънтя остър ек и в тоя миг младият човек не можа да се сдържи, наду яките си гърди и викна тържествуващо и радостно:
— Хо-хо-хо-о-о!…
Скалите изведнъж се разтвориха и машината като освободена се втурна в широко спокойно поле, над което се бе закрепил вече още един подобен на всички други ден, изпълнен с многолик и равнодушен живот…
1937