Втора глава
Corrida de Toros
На следващото утро всичко живо се стремеше да се сдобие с входни билети за представлението. Касата бе направо обсадена. Банкерът трябваше да се погрижи за четири места: за себе си, за своята съпруга, за доктор Моргенщерн, както и за младия си племенник, който му гостуваше.
Жената на банкера беше немкиня, чийто брат живееше в Лима, столицата на Перу. Той се казваше Енгелхард и имаше двама сина, на които някога щеше да се падне наследството на бездетния банкер. По тази причина банкерът бе пожелал един от братята да прекара по-продължително време при него и му бяха изпратили по-младия, на име Антон. Шестнайсетгодишният юноша бе предприел пътуването по море около Кап Хорн, но беше имал страшно неприятно плаване. И затова, за да избегне второ подобно пътешествие, завръщането му у дома се налагаше да стане по суша през Андите. Сега важното беше да се намери удобен случай за такова пътуване. Преминаването през цяла Южна Америка е свързано с извънредно големи опасности и лишения и не всеки мулетар е подходящ човек, комуто може да се повери един многообещаващ юноша за подобно пътешествие.
Борбата с бикове щеше да започне точно в един часа. Но два часа преди това «Пласа де торос», както наричаха мястото на коридата, се беше изпълнило до такъв предел, че вече нямаше място за нито един зрител. Само ложите на президента и служителите от висшето държавно управление бяха все още празни.
На огромни плакати с букви, големи по една стъпка, беше изписана програмата. Свиреха няколко оркестъра, сменяйки се един Друг. Прислугата заглаждаше пясъка с гребла и метли, а от време на време от тази или онази врата се появяваше някой пъстро облечен бикоборец, който бавно и важно прекосяваше арената, за да може публиката да му се възхити.
Арената бе отделена от местата на публиката с дъсчена стена, която бе достатъчно здрава да издържи ударите на биковете, но не и твърде висока, за да могат изпадналите в беда тореадори да се прехвърлят през нея. В единия край се намираше вратата, през която пускаха биковете, а в другия имаше врата, откъдето се очакваше появяването на ягуара. Говореше се, че заради северноамериканския бизон организаторите били принудени да вземат извънредни мерки за сигурност. Засега животното все още не се виждаше, но се чуваше неговият рев и този глас даваше да се разбере, че то няма да се остави да бъде заклано без съпротива.
Местата, които започваха зад споменатата дъсчена стена, бяха най-евтини. Там седеше и Фрице Кизеветер, на когото новият му господар беше подарил един билет. По-високо разположените места бяха значително по-скъпи. На тях се бяха настанили богатите хора, между които беше и банкерът с тримата си придружители. Случайността бе пожелала на съседните места да насядат белобрадият господин, който предишния ден в «Кафе дьо Пари» се бе представил под името Хамер, както и приятелите му. Той седеше до доктор Моргенщерн, който полагаше усилия да обясни на другия си съсед, младия перуанец, колко непристойни и осъдителни са тези борби с животни.
— Гледали ли сте вече подобна борба, драги ми млади сеньор? — попита той.
Антон Енгелхард отвърна отрицателно.
— Тогава трябва да ви кажа, че такива мъчения на животни не са нещо ново. Имало ги е още при древните гърци, преди всичко в Тесалия, както и при римляните, под управлението на императорите. Те са били езичници, които могат да бъдат извинени. А ние сме християни и не би трябвало да вършим подобни гнусни дела.
— Но, сеньор, та нали и вие самият сте дошъл, за да гледате заедно с другите!
Забележката на момчето очевидно смути учения, но той се измъкна, като отговори:
— Ами ако не бях дошъл тук, борбата нямаше ли да се състои?
— Щеше да се състои.
— Тогава не мога да бъда упрекнат. Освен това съм дошъл да правя научни изследвания. Следователно имам двойно извинение, «екскузацио», както казват латинистите. Аз съм зоолог, а нас ни очаква зоологическо зрелище. Все пак къде-къде бих предпочел някоя богата находка от дилувиума.
— А имало ли е и преди дилувиума подобни борби с животни? — попита Антон, като едва успя да скрие дяволитата си усмивка. Докторът му хвърли отстрани изпитателен поглед и отвърна:
— На този въпрос не може да се отговори току-така, с едно кратко «да» или «не». Споменава се за някакъв предледников, та дори и за още по-стар човек. Ако наистина е съществувал, при тогавашното ниско стъпало на развитие на нравите на хората може да се допусне, че…
Той бе прекъснат, защото музиката из свири оглушителен туш. Президентът беше заел ложата си и бе дал знак с ръка, че борбата може да започне. Ако досега гласовете на разговарящите зрители се сливаха в някакво глухо бучене, изведнъж настъпи такава тишина, че можеше да се чуе дишането на съседа. Нов знак с ръка на всемогъщия повелител — музиката подхвана марш и една врата се отвори, за да пропусне най-напред пикадорите. Те яздеха лоши коне, тъй като никой не иска да излага на рогата на биковете ценни животни. Следваха ги пеша бандерилиероси и еспада, за да обиколят веднъж цялата арена. После пикадорите заеха позиции в средата й, обърнати срещу вратата, откъдето излизат биковете, за да посрещнат или да предприемат първото нападение. Бандерильеросите и всички еспада се оттеглиха зад подпорните стълбове или в нишите, направени за тази цел. Сега президентът даде за трети път знак — да бъде пуснат първият бик. Преградата бе отворена и животното се появи.