— Е, къде е?
— Високо горе в планините, и то сигурно в една клисура, наричана Баранка дел Омисидио.
— Много добре ми е известна. За нея разказват легендата, че там били избити последните инки.
— Така е. И аз предполагам, че преди насилствения си край инките са скрили там съкровищата си.
— Хмм! Често съм слушал колко богати са били инките. Всичко, до което се докосвали владетелите, трябвало да е от чисто злато. Казват, че на времето испанците откарали у дома си цели кораби, пълни със злато и сребро. Но защо ли дрънкам излишно! Разказвай!
— Ще научиш всичко. По онова време идвах от Чили, където бях участвал в няколко борби с бикове и бях спечелил не една и две награди. Но каквото изчукал, това и изпукал. Нали ме познаваш. Пропилях всичко и когато реших да се връщам, само за да се прехвърля през планините дотук, се видях принуден да се хвана на работа като слуга при един търговец, който искаше да отиде до Салта. Мога да ти кажа, че никога не стигна дотам. Не е трудно да се досетиш защо.
Той се изкиска ехидно. После след кратко мълчание продължи:
— И тъй, бях съвсем сам, когато достигнах отсамните склонове на планините. Вечерта се добрах до Баранка дел Омисидио. Тъй като и ти си бил там, знаеш, че местността е извънредно негостоприемна. С удоволствие щях да продължа до Салина дел Кондор, обаче дотам бе твърде далече, а пътят надолу е толкова лош, че дори при най-силната лунна светлина човек може да се пребие или да се загуби. И тъй, потърсих скала, зад която да се подслоня и предпазя от студения нощен вятър, вързах мулето си за един камък и легнах да спя.
— Нима можа да заспиш? — попита Гамбусино, като някак особено наблегна на думите си.
— Защо пък не?
— Заради търговеца, който никога не стигнал до Салта.
— Да не съм някой мухльо! Умрелият никога няма да се върне. И все пак онази вечер сънят ми не дойде бързо. Затова пък дойде нещо друго.
— Аха, досещам се! Индианецът!
— Да. Имаше пълнолуние и по небето не се виждаше никакво облаче. Дочух стъпки и наострих уши. Близо до скалата, зад която лежах, изникна някакъв мъж, без да забележи мулето ми или мен. Спря се и погледна към луната. В този момент успях да видя лицето му. Беше старец, но много държелив и много красив старец. На рамото си носеше дълъг лък и колчан със стрели, а в пояса му бе затъкнат нож. Нямаше други оръжия и изглежда, изобщо не носеше нищо друго. Биеше на очи неговата дълга, бяла и много гъста коса, която се спускаше по гърба му, достигайки чак до бедрата. Както забелязах по-късно, придържаше я една диадема. Той дълго стоя неподвижен и втренчил поглед в луната шепнеше тихи думи, сякаш се молеше. Изглежда, искаше да изчака, докато луната достигне най-високата точка от небесния си път, и после да продължи нататък.
— И ти го проследи тайно, нали? — попита Гамбусино.
— Исках, ама не успях. Остро отсеченият ръб на клисурата се намираше съвсем наблизо. Старецът се отправи натам и изчезна. Казвам ти, направо ме побиха студени тръпки при това, което видях. Скалистата стена се спускаше почти отвесно надолу. Изглежда, там нямаше никакво място, което да предложи на човешкия крак и най-малката опора, но въпреки това беловласият мъж се спусна по нея с такава сигурност, сякаш надолу водеха удобни стъпала. Косата му блестеше на лунната светлина, докато най-сетне се изгуби от погледа ми, толкова дълбока беше бездната, в която той слезе. Кой бе този човек? Ако се съдеше по чертите му, несъмнено бе индианец. Какво ли търсеше тук? Защо не изчака деня, за да поеме по своя опасен път? Къде беше мулето му? Притаих се край ръба на клисурата, за да изчакам завръщането му. Лежах цяла нощ. А той не се върна. Но на сутринта, тъкмо когато слънцето изплуваше от източната низина, го видях бавно да се изкачва по отвъдната страна. На гърба си носеше някакъв вързоп. Щом се озова горе, той простря ръце към слънцето, сякаш искаше да го поздрави, а после продължи пътя си. Наблюдавах го, без той да може да ме забележи. От височината срещу мен, където се намираше в момента, надолу се спускаше полегат скалист склон. Старецът заслиза по него, после зави покрай полите на друго възвишение и се изгуби от погледа ми.
— Ти, разбира се, веднага тръгна подир него, а?
— Да. На всяка цена трябваше да разбера кой беше този човек и какво бе взел посред нощ от клисурата, защото вечерта той не носеше вързопа, метнат на гърба му. Отвързах мулето си, яхнах го и го подкарах подир него. При това не беше необходимо да заобикалям, защото посоката, в която бе поел, водеше право към Салина дел Кондор, накъдето се бях запътил и аз. Бързо се спуснах по склона и завих покрай онова място, където старецът беше изчезнал от погледа ми. Оттук нататък стръмен скат водеше към тесен дол. Индианецът се намираше вече долу. Изглежда, нямаше време за губене, понеже вървеше по-бързо от моето муле. Ето защо пришпорих животното. И тъй, последвах го в дола, оттам през някаква равнина, и после през скалиста урва отново се озовах в друга долчина, където го наближих толкова много, че той чу тропота от копитата на мулето ми. Спря за миг, за да се огледа. Щом ме съзря, продължи още по-бързо, отколкото бе вървял дотогава. Искаше да избегне срещата с мен. Смуших моето животно и то премина в галоп. Старецът дочу бързия тропот, огледа се наляво и надясно, търсейки някаква възможност да се измъкне, но тъкмо на това място и двете страни на долината бяха тъй отвесно отсечени, че не можеше да се покатери по тях. Все пак долът се разтвори, преди още да го бях застигнал, и той реши да свърне настрани. Извиках му: «Стой или ще стрелям!» Не се подчини. Ето защо стрелях с едната цев по него. Не го улучих, а и нямах такова намерение. Той чу как куршумът се удари наблизо в скалата и изглежда, разбра, че все пак е по-разумно да се подчини на заповедта ми. Спря и се обърна към мен. С двуцевката в ръка аз се приближих до него. Тогава той ме попита: