— Същото ми е минавало през ума и на мен и затова ми се струва, че в теб съм намерил най-подходящия човек за тази работа. Готов ли си да тръгнеш с мен нагоре към онази клисура?
— Да. И колкото по-скоро, толкоз по-добре. Човек не бива да се бави, щом става въпрос за скъпоценни предмети. Не е трудно някой друг случайно да открие онова, което ти въпреки усилията си не си успял да забележиш. Ако поради някаква причина походът ни срещу камбасите не завърши според очакванията ни, най-умното, което можем да сторим, е незабавно да се отправим към планините, за да присвоим съкровищата на убития от теб индианец.
— А мислиш ли, че ще ги намерим?
— Надявам се… Сега ми се иска да направя една обиколка, за да се уверя, че лагеруваме на сигурно място. Все не мога да се отърся от мисълта, че Татко Ягуар продължава да се навърта наблизо и ни дебне.
Щом капитанът чу тези думи, бързо пропълзя назад и крадешком се промъкна до мястото, където щеше да спи.
Четиринадесета глава
Битка във вековния лес
Едва-що започна да се зазорява, когато спящите хора бяха събудени и всички се приготвиха за път. Тъй като от осемстотин воини само петдесет имаха коне, почти стана обед, докато се озоват близо до непроходимата гора, обграждаща от двете страни Долината на пресъхналото езеро. Когато Гамбусино видя тази местност, направи знак на Храбрата ръка, вожда на абипоните, да се приближи и го попита:
— Това ли е гората, опасваща долината, през която трябва да минем?
— Да, сеньор — отговори червенокожият.
— А не можем ли да се отбием встрани?
— Можем, като заобиколим цялата гора, но ще ни отнеме много време.
— А то никак не ни е излишно, защото още тази вечер трябва да се доберем до селото на камбасите и да го нападнем през нощта. Има ли вода в долината?
— Има течаща вода, която се влива в малко езеро.
— Тогава там ще спрем да си отдъхнем.
Капитан Пелехо също чу тези думи. Сега той бе застанал начело на колоната и оглеждаше гората със загрижен израз. Като военен той сметна, че е длъжен да направи следната забележка:
— Сеньор, намиращият се пред нас терен изисква предпазливост. Не можем да се отклоним нито надясно, нито наляво и ще трябва да минем през долина, чиито склонове навярно не са ниски. Какво ще правим, ако неприятелят ни очаква в нея?
— Тогава ще се зарадвам извънредно много на неговата непредпазливост — отвърна Гамбусино пренебрежително. — Ние можем да навлезем в долината и просто да го изпогазим, защото няма да има накъде да се измъкне.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни, и затова аз искам да ви посъветвам…
— Никого не съм питал за съвет, а още по-малко вас! — грубо го прекъсна Гамбусино. — Бъдете тъй любезен да запазите вашето мнение за себе си, докато ви попитам за него!
Възмутен, капитанът му обърна гръб, без да продума, и колоната отново продължи напред. След известно време забелязаха следи, които идваха отляво и водеха право към долината. Те бяха оставени от Татко Ягуар, който, естествено, трябваше да влезе в долината, но без да има възможността да заличи своите дири. Гамбусино слезе от коня, огледа ги и рече:
— Оттук са минали няколко коня, а също и един или двама пешеходци, но това не е причина за безпокойство. Тези хора са дошли от югоизток, докато ние пристигаме, кажи-речи, от юг и следователно изобщо не могат да знаят нещо за нас.
След неговите думи продължиха спокойно да яздят и вървят напред, без да изпратят съгледвачи. Капитан Пелехо разбра, че правят голяма грешка, но засега не се обади. Обаче щом наближиха гората толкова, че видяха пред себе си зейналия вход на долината, той не успя да се въздържи от следната предупредителна забележка:
— И все пак аз бих изпратил няколко души напред, за да проверят дали в долината не ни дебне опасност.
— А аз ви казах вече, че много искам тя да гъмжи от камбаси — отвърна Гамбусино. — Ако се страхувате, останете тук.
— Да, който се страхува, нека се върне обратно — подкрепи го Антонио Перильо. — Не се нуждаем от страхливци.
— Сеньор, мен ли имате пред вид? — избухна офицерът.
— Мислете каквото искате!
— Добре, тогава мисля само, че е подло и страхливо да застреляш някой нищо неподозиращ човек, за да му вземеш скъпоценностите, а после да офейкаш пред първия срещнат, седнал да си почине при Салина дел Кондор.
Едва изрекъл тези гневни думи, той вече съжаляваше, че му се бяха изплъзнали. Гамбусино и Антонио Перильо смаяно втренчиха погледи в него. Пръв се съвзе Гамбусино, изсмя се и каза: