— Навярно бълнувате, а? Какво искате да кажете с тези объркани бръщолевеници?
— По-късно сигурно ще разберете — отвърна капитанът, като обърна коня си и го подкара встрани. — От мен няма да чуете повече никакъв съвет.
Без да прекъснат ездата, двамата си размениха многозначителни погледи и Гамбусино прошепна на Перильо:
— Този мерзавец ни е подслушал снощи. Не виждам друго обяснение. Какво мислиш да правим?
— Да го накараме да замлъкне, и то колкото е възможно по-скоро, преди да намери случай да раздрънка каквото е чул.
— Прав си! Днес му е последният ден от живота! Всъщност предупреждението му да сме предпазливи не е излишно, само че и през ум не ми минава да последвам съвет, даден по такъв нахален начин. В никой случай няма да изложа на опасност самия себе си. Ще останем при входа на долината и ще пропуснем нашите хора да навлязат в нея. А после ще се разбере дали е заета от камбасите.
Така и постъпиха. Гамбусино, Перильо и Храбрата ръка яздиха начело, докато стигнаха до входа. Там Гамбусино спря, за да остави другите да минат покрай него, но Храбрата ръка се извърна назад и с високо вдигната длан направи знак на отряда да почака. После се втурна в галоп през долината. След няколко минути се върна и съобщи:
— В долината няма жив човек. Спокойно можем да продължим.
— Тогава напред! — заповяда Гамбусино, накара коня си да се отдръпне настрана и заедно с Перильо остана там като пълководец, за да пропусне другите да минат покрай него. Вождът яздеше начело, следван от своите абипони, а подир тях идваха белите войници…
Храбрата ръка се беше излъгал, когато сметна, че в долината няма никой, и съвсем скоро щеше да разбере заблудата си.
Щом Татко Ягуар достигна Долината на пресъхналото езеро, за своя изненада забеляза, че двете й страни все още не са заети от неговите хора. Ето защо отдалеч подвикна на Херонимо, който го пресрещна по средата на пътя:
— Надявам се, че всички воини са тук, а?
— Всички — отвърна Херонимо.
— Къде са?
— Ей там, зад мен, край потока.
— Ами защо не сте в долината?
— Защото офейкаха твоите двама учени земляци, дето сега за щастие ги виждам при теб. Опасявах се, че абипоните ще ги заловят и те ще издрънкат нашия план. Затова сметнах, че ще е по-добре да изчакам завръщането ти и тогава да наредя да заемат позиции в долината. Правилно ли съм постъпил или не?
— Правилно. Заслужаваш похвала.
Той стигна до него и му подаде ръка. Белите се насъбраха, за да поздравят своя завърнал се предводител. Доста смутени, Моргенщерн и Фрице се измъкнаха настрани. Засега предпочитаха да изчезнат, за да не им досаждат с въпроси. Но наблизо стоеше един човек, който нямаше по-спешна работа от тази веднага да се приближи до тях и през смях да им подвикне:
— Но, сеньори, какво ви става, та ни напускате ей тъй, без дума за сбогом? Много се тревожихме за вас. Колко лесно можеше да ви излапа някоя гигантска костенурка!
Този, който ги посрещна по такъв начин, бе хирургът «дон» Пармесан. Доктор Моргенщерн предпочете да мълчи, но Фрице отговори:
— Дори и да ни беше излапала, пак нямаше да ни е страх. Вие сигурно щяхте да дойдете да разрежете корема на животното и да ни освободите.
— Да, сигурно щях да го направя, но при условие, че успеехте да ме уведомите своевременно. Нали знаете, че за мен няма трудни разрези и операции. Аз отсичам всичко! Естествено, сте били при Блатото на костите, нали сеньори?
— Да. Всъщност искахме да яздим нагоре към луната, но тъй като още не е достигнала първата си четвърт, щеше да ни липсва необходимото място.
— Понеже се намирате във весело настроение, сигурно сте прекарали добре пътуването си. А ние се опасявахме, че сте попаднали в ръцете на абипоните. Но изглежда, все пак има някакво тъмно петънце — всъщност къде са взетите от вас коне?
— Изяде ги великанската костенурка, за която си мислехте, че се е нагостила с нас. Ако все още държите да проведете прочутата си операция, може би ще успеете да спасите нещастните животни.
С тези думи той бързо му обърна гръб и отиде при господаря си, седнал настрана под едно дърво. Настани се до него и му каза на немски:
— Тоз хирург искаше да ме ядоса, ама мен хич и през ум не ми мина да му позволя да ме разгневи. Вярно, че затрихме конете, и затуй съжалявам. Чудя се само, че Татко Ягуар все още не ни е трил сол на главата. Не ви ли е направило впечатление?
— Почакай малко! Щом намери време, ще си го навакса.
— За съжаление сигурно сте прав. Ама не си го слагайте на сърцето. Ще поема всичко върху себе си. Ще кажа, че аз съм забъркал цялата каша. На мен не са ми излизали тия кости от главата и не съм мирясал, додето не сте тръгнал с мен.