— Неочаквана? Боже опази! Винаги съм бил смел и храбър. А днес ни се ще да очистим от доброто си име онуй петно, дето ни го лепнаха. Нас да окачат над крокодилите! Амче туй трябва да бъде отмъстено! Ще ги връхлетя, както котката се нахвърля връз врабчетата, а господин докторът с готовност ще ми помага.
— Да връхлетите враговете ли? Няма да го бъде. Ще ви дам такъв пост, където много вероятно няма да забъркате никаква каша. Казвам «много вероятно», защото никак не е сигурно, че и там няма да измъдрите нещо невероятно.
— Аха! И къде ще е този пост?
— При конете, които не можем да вземем с нас в долината. Ще ги охранявате.
— При конете ли! — възкликна разочарованият Фрице. — Значи ще бъдем пастири, а не герои! К’во ще кажете гос’ин докторе?
— Че се подчинявам с нежелание — отговори Моргенщерн. — Ние искаме да се бием и сигурно щяхме да се държим храбро като всички останали.
— Възможно е — каза Татко Ягуар с безразличие, — но от преживяното досега с вас мога да очаквам храбростта ви да бъде по-опасна за приятелите ви, отколкото за враговете. Именно заради това ви възлагам тази миролюбива задача.
— И мислите ли, че ние двамата ще съумеем да опазим толкова много коне? Не знам дали имам правото да твърдя, че притежавам тази способност.
— Няма да бъдете сами — ще възложа същата задача на шестима от камбасите. Надявам се, че поне този път ще мога да разчитам на вас, господин докторе.
— Разбира се. Въпреки че къде-къде предпочитаме да се сражаваме като воини, все пак ще изпълним това задължение, на латински «официум», понеже вие го желаете тъй много.
— Добре. Единствената ви работа е да внимавате някой кон да не тръгне към долината. Няма да ви е трудно, защото ще разчитате на помощта на камбасите.
Той се отдалечи. Беше ясно, че целта му бе само да ги държи настрана от мястото на сражението. Опасяваше се, че много лесно отново може да им хрумне някоя щуротия. Фрице го разбираше твърде добре и така се ядоса, че не се стърпя и даде отдушник на недоволството си:
— Гос’ин докторе, нали сте следвали и сте били там в някакъв университет? — попита той.
— Бил съм даже в три.
— А сега трябва да пазите коне! Нима ще търпите подобно нещо?
— Ами какво да направя?
— Що за въпрос! Просто ще се държим тъй, сякаш хич нищо не ни е казал. Ще оставим конете да вървят по дяволите и тайно ще участваме в битката.
— Бих се присъединил с голямо удоволствие, но нали обещах на Татко Ягуар да остана при конете.
— Но той ги използва само като предлог. Изобщо не става въпрос за конете, щото при тях ще са камбасите. Иска само да ни държи далеч от битката. Каква излагация само! Амче к’во ще си помислят червенокожите за вас и за мен?
— Мътните го взели, вярно! — обади се Моргенщерн значително по-разпалено от преди, — Индианците действително ще ни помислят за страхливи фусти. Фрице, с теб съм!
— Добре! Ще се бием кат лъвове! Тежко и горко на онзи, дето се съмнява в куража ми. Ударил е сетният му час!…
Приблизително един час преди обяд заеха позициите си. Най-напред тръгнаха белите заедно с осемдесет камбаси, водени от Херонимо, за да се скрият отвън пред долината. Не биваше да стъпват по тревистото дъно на котловината, защото абипоните щяха да забележат следите им. Воините вървяха един подир друг покрай самите стени на котловината под короните на дърветата, а когато я напуснаха и свиха надясно към гората, непрекъснато се придържаха зад храстите, тъй че минаващите през откритото място хора да не могат да видят стъпките им. Едва когато и последният от тях се отдалечи на около двеста крачки от долината, те спряха, за да изчакат идването на неприятеля и после да затворят капана.
Останалите, всичките червенокожи, наброяваха над петстотин души. Те трябваше да заемат позиции наоколо по склоновете на долината, половината от тях — от дясната страна, а другата половина — от лявата. За тази цел се разделиха на два отряда и се отправиха в двете различни посоки към вътрешността на долината. Татко Ягуар се намираше откъм дясната страна. Ето защо Моргенщерн и Фрице тайно се присъединиха към отряда, който трябваше да заеме лявата страна.
В своята разпаленост двамата дребосъци се провряха толкова напред, че когато след време цялата дълга верига от хора се разгърна и всеки зае своето място, те се озоваха на най-предната позиция близо до входа на долината, без Татко Ягуар да подозира за присъствието им.
Освен тях имаше още един бял, който не бе напуснал долината заедно с Херонимо, и това бе лейтенант Верано. Когато всички тръгваха кой в една, кой в друга посока, Татко Ягуар се приближи до него и го попита: