— Сеньор, нали помните какво ви казах. Все още ли искате да се включите в нашите редици?
— Да.
— Тогава ви моля отсега нататък да не се отделяте от мен.
— Разбирам, сеньор, искате да бъда изцяло при вас и да ме надзиравате, защото ми нямате доверие. Е добре, няма да се противя и ще дойда с вас.
Той тръгна с Татко Ягуар и когато великанът достигна средата на десните позиции, застана до него. Лицето му имаше толкова безразличен израз, че лесно можеше да заблуди всеки, но въпреки това лейтенантът беше решен в подходящия миг да даде съдбоносния изстрел. Отсреща, на отвъдната страна, Фрице поиска от един индианец да му даде нож и отряза от близкия храст две здрави тояги, като връчи едната на своя господар. Това бяха техните единствени оръжия, понеже пушките им бяха отнети при Блатото на костите.
— Тъй — каза той с доволна усмивка, — който получи удар по главата с тоз удивителен и възпоменателен знак, сигурно няма да намери време за благодарности.
Червенокожите не знаеха каква задача са получили двамата и ето защо не им попречиха да тръгнат с тях. Фрице гореше от нетърпение да употреби своето дървено оръжие, а и докторът желаеше час по-скоро да му се удаде възможност да прояви смелостта си. Затова броените минути, които трябваше да чакат, им се сториха почти часове и най-накрая, оглеждайки гъсталаците, покрили височината зад гърба им, Фрице каза:
— Започна да ме обзема скука, а пък търпението да ме напуска. К’во ще кажете? Та не могат ли тез абипони да ходят малко по-бързо.
— Наистина. Това напрегнато очакване е неприятно.
— Де да знаехме дали ще дойдат скоро! Ей къде до нас е входът на долината. Успеем ли да се изкачим на височината, непременно ще видим идването на враговете.
— Вярно. Но храсталаците ми изглеждат твърде гъсти.
— Ами нека опитаме. И двамата сме дребосъци и сигурно ще се проврем по-лесно от други, дето са с телосложение кат вашта гигантохелония.
— Не ми споменавай повече за това животно, не искам да го чувам.
Фрице запълзя пръв, за да пробива път на доктора, който го последва. Трудно беше да се мине през сплетените гъсталаци, но не и невъзможно. След доста големи усилия и разбира се, с изпокъсани дрехи двамата се добраха до върха на скалата, която образуваше едната страна на входа. Горе също растяха дървета и храсти, обаче външната, спускаща се към равнината страна на скалата беше гола. Едва-що достигнали върха и отправили погледи на изток, те видяха, че очакваните от тях хора идват. Вървяха бавно като пешеходци, които не желаят прекалено да се изморяват.
— Ето ги! Слава богу, най-сетне са тук! — извика Фрице и от радост плесна с ръце като дете. — Гос’ин докторе, съвсем скоро танцът започва!
От височината, където двамата «съгледвачи» лежаха скрити зад храстите, можеше да се вижда не само надалеч из равнината, а пред погледа им лежеше като на длан и цялата долина. Тя бе тъй притихнала, спокойна и безлюдна, сякаш никъде наоколо не се намираше и едно живо човешко същество. Начело с петдесетте ездачи, абипоните идваха все по-близо и по-близо. Вече можеха да се различат и отделните лица.
— Виждате ли хората? — попита Фрице. — Забелязвате ли кой язди начело? Познавате ли този най-голям негодник измежду всички негодници?
— Да. Това е Гамбусино.
— Ами онзи от дясната му страна?
— Бикоборецът Антонио Перильо. Но ще трябва да говорим по-тихо, иначе, щом стигнат долу под нас, ще ни чуят.
Предупреждението му бе съвсем навременно, защото скалите, образуващи «портата» на долината, върху една от които се намираха двамата, бяха високи най-много двайсетина метра. Както вече споменахме, колоната се спря пред входа и вождът навлезе с коня си на известно разстояние в долината, за да я огледа и разбере дали в нея няма хора. Обаче неговият оглед беше повърхностен. Той се върна и съобщи, че могат да продължат. След това поведе своите червенокожи воини в Долината на пресъхналото езеро.
Те го последваха до малкото езерце, намиращо се в средата, и се разположиха по брега му. Никой от тях не подозираше, че е попаднал в клопка, от която няма измъкване. Когато и последният индианец премина през входа, започнаха да навлизат и конниците.
— Гамбусино иска да остане последен — прошепна Фрице на доктора. — Жалко, че сме толкоз нависоко! Как ми се ще да го цапардосам по муцуната!
Той замахна с тоягата си, сякаш се канеше да удари някого. Храстът, зад който лежаха, от дълги години бе впил корените си дълбоко в скалистата земя. Под влияние на атмосферните явления скалата се бе напукала и станала ронлива. Гамбусино бе спрял коня си точно под тях. В този момент той смуши животното и се приближи още повече до скалата и така ездачът изчезна от погледите им. Ето защо любопитният Моргенщерн се промъкна още по-напред, задавайки тихо въпроса: