— Подлеце, изменнико, убиецо! — прогърмя гласът му. — Това ли ти е подчинението, което поисках от теб?
— Не съм длъжен да се подчинявам на никого — отговори той упорито.
— И на бога ли, който е забранил убийството? Но ти не си обикновен убиец, а си масов убиец!
— Застрелях само вожда!
— Не само него, защото изстрелът ти е сигнал за други шестстотин пушки. Слушай!
Между дърветата от двете страни на долината загърмяха пушките на камбасите. Видяха как много абипони паднаха на земята, а откъм входа на котловината се разнесе силен глас:
— Бягайте, спасявайте се! Обградени сте от всички страни! Тези думи бяха извикани от Гамбусино. После той бързо обърна коня си и изхвръкна от долината в галоп. Антонио Перильо го последва. При това те минаха покрай капитан Пелехо, който току-що последен бе влязъл в долината. Сатанинска усмивка заигра по устните на бикобореца. Той светкавично измъкна ножа от пояса си, изправи се на стремената и прелитайки покрай офицера, го заби в гърдите му. Докато се отдалечаваше в галоп с Гамбусино, той извика:
— Няма да можеш повече да дрънкаш, шпионин такъв! В същия миг Татко Ягуар кастреше лейтенант Верано:
— Вече загинаха най-малко стотина души, а ей там бягат онези, които трябваше на всяка цена да заловя. Нали ти казах…
Той не успя да довърши. Лейтенантът се наклони напред и рухна на земята. Татко Ягуар се наведе над него и забеляза на челото на Верано огнестрелна рана. Един куршум, изпратен от бягащите абипони, го беше убил. Потресен, великанът се изправи и хвърли последен поглед към непокорния лейтенант, чието наказание незабавно бе последвало престъплението му. Тъкмо в този миг изтрещя втори залп на камбасите, които бяха многократно по-опасни за неприятеля, защото абипоните не можеха да ги видят. Враговете им падаха с дузини. Какво трябваше да направи Татко Ягуар? Дали да остави Гамбусино и Антонио Перильо да избягат, като се забави тук, за да сложи край на това избиване? В този миг Гамбусино със своя другар премина през входа в бесен галоп. Това накара Татко Ягуар да вземе бързо решение. Спусна се към един от абипонските коне, които, подплашени от изстрелите, страхливо тичаха насам-натам из долината, и се метна на гърба му. Едновременно с него, размахвайки една пушка, дотича старият Ансиано, скочи върху друг кон и подвикна на великана:
— Сеньор, Антонио Перильо, убиецът на моя господар, бяга. Трябва да го преследвам, трябва да го заловя!
— Идвам с теб! — отвърна му той. — Придържай се близо до мен! Те полетяха заедно към входа. Там Татко Ягуар спря коня си за миг и подвикна на Херонимо:
— Видя ли двамата бягащи конници?
— Да. Не можахме да ги задържим, защото сме без коне.
— В коя посока поеха?
— Като излезеш от долината, наляво.
— Незабавно сложи край на това кръвопролитие! Преустановете битката, докато се върна!
След тези думи той препусна заедно със стария Ансиано между двете скали, рязко зави наляво и там забеляза в тревата следите на бегълците.
От мига, когато Гамбусино извика, за да предупреди своите хора, и напусна долината, до този момент бяха изминали най-много две минути и все пак двамата ездачи се виждаха вече почти на самия източен хоризонт.
— Няма да ги догоним, защото сме с чужди коне, които нищо не струват — изскърца със зъби старият Ансиано.
— Ще ги догоним, трябва да ги хванем! — изскърца със зъби и Татко Ягуар.
За да намалят собствената си тежест, двамата се изправиха на стремената и наведоха напред, пришпорвайки конете с пети и удари. Разстоянието бавно започна да намалява. Не само Ансиано, но и Хамер, който иначе не можеше да причини и най-малкото страдание на някое животно, забиваше сега пети в слабините на коня си, така че той цвилеше от болка. Двамата летяха по тревистата равнина успоредно с края на гората, която се простираше от Долината на пресъхналото езеро в източна посока. Разстоянието намаляваше все повече, бегълците явно губеха преднината, която бяха спечелили.