— Да — отвърна Пелехо, притискайки конвулсивно длан върху раната си. — Имам да живея само броени секунди, но те ще са достатъчни, за да ви съобщя какво подслушах. Чрез този военен поход и последвалите размирици Гамбусино и Перильо искаха да забогатеят. Надяваха се на плячка. Но ето че сега са принудени да се откажат от нея. В замяна на това се канят да задигнат тъй желаното богатство от планините.
— Аха! Знаете ли мястото?
— Да. Намира се близо до Салина дел Кондор.
— А известно ли ви е името му?
— Да, но съм толкова отпаднал, че… че първо трябва да си го припомня.
— Дали не е Баранка дел Омисидио?
— Да, да, то е!
— Та нима там има някакви съкровища:
— Несметни богатства от времето на инките!
— А Гамбусино откъде е научил?
— От Антонио Перильо. Бикоборецът случайно видял някакъв индианец да слиза по пълнолуние в Баранка, а на сутринта да се връща, натоварен със скъпоценности. Проследил индианеца и го убил за да го ограби. Взел даже и скалпа му.
Старият Ансиано промърмори с глух глас няколко неразбираеми думи. Татко Ягуар продължи с въпросите си:
— А Перильо бил ли е по-късно отново в Баранка?
— Да, търсил е съкровищата, но нищо не е намерил. И сега се кани да се качи горе заедно с Гамбусино, понеже той бил по-опи…
Офицерът говореше с прекъсване, а често едва-едва промълвяше само отделни думи. Гласът му отслабваше все повече. Ето че в този момент замлъкна, направи опит да се надигне, надавайки задавен вик, след което пак се отпусна. Очите му се затвориха. Хрипливото му дишане ставаше все по-тихо. Крайниците му потръпнаха конвулсивно, той се изпъна… и умря.
— Свърши! — каза Татко Ягуар и се изправи. — Беше метежник и предател и получи заслужено наказание. Но последните му думи са много важни за нас.
— Да — кимна Ансиано със сериозен израз. — Днес Антонио Перильо ми се изплъзна, но ще се лепна по следите му като хрътка и няма да се отклоня от тях, докато не го заловя.
— Що се отнася до следите му, ние изобщо няма да се съобразяваме с тях. Тъй като узнахме, че Баранка дел Омисидио е крайната цел на убийците, необходимо е само да се доберем до това място и там да ги очакваме.
Петнадесета глава
Моргенщерн постига целта си
В този момент дойдоха вождовете на абипоните, а откъм входа се приближи Твърдия череп. Беше време да започнат преговорите, още повече че вече бе късен следобед.
В преговорите взеха участие само белите и вождовете. Татко Ягуар държа няколко помирителни речи, в които се постара да направи исканията на камбасите по-умерени, а на абипоните да докаже, че приятелството им с Гамбусино и неговите привърженици им е донесло само нещастия и че най-разумното за тях би било да заживеят в мир и разбирателство с червенокожите си братя. Думите му оказаха желаното въздействие и върху двете страни. После се започна нещо като пазарлък за размера на военното обезщетение, което абипоните трябваше да платят на камбасите. Това не мина без силни вълнения и остри пререкания, но все пак след известно време Татко Ягуар постигна предвижданото споразумение.
Камбасите не бяха изгубили нито един човек, което даваше достатъчно основание да не поставят прекалено високи изисквания. Големият брой убити и ранени сред абипоните бе за тях твърде сурово наказание. Всички трябваше да предадат оръжията си и да се закълнат, че няма да нарушат мира. Татко Ягуар успя да осуети налагането на наказание чрез доставка на коне и говеда, защото и бездруго, за да могат да ги предадат на камбасите, абипоните щяха първо да се видят принудени да ги откраднат от белите заселници. Камбасите ликуваха и просто едва намираха думи да изкажат благодарността си на Татко Ягуар. Но абипоните бяха страшно сломени. Седяха при убитите, оплаквайки ги, или разхлаждаха с вода ранените. Днес и победители, и победени останаха заедно в долината. На следващия ден обезоръжените абипони щяха да се оттеглят, разбира се, само здравите и леко ранените. Камбасите щяха да се погрижат за тежко ранените, които по-късно щяха да последват своите съплеменници.
Нямаше друг човек, който толкова много да се радва на потоците пролята кръв, както дон Пармесан Руи ел Иберио, защото мислеше, че хирургическите му познания и сръчност ще могат да блеснат с пълна сила. Той се обърна към вождовете на абипоните, за да му дадат разрешение да лекува техните ранени, обаче получи хладен отказ, понеже червенокожите разбират от лечение на рани много повече от някои бели лекари. Ето защо той се върна разгневен и се обърна към Моргенщерн, с когото най-много обичаше да споделя: