— Не мога да си представя подобно милосърдие.
— Но аз мога, защото ми е известна хитростта на Татко Ягуар. Спечелили са абипоните на своя страна и се отнасят към тях приятелски. От днес нататък няма да можем да ловим риба в мътна вода. Край на замисления метеж и много добре стана, че ние двамата имаме нова цел. Съвсем наблизо се намират две животни. Изглежда, не са лоши. Да ги вземем, ти — дясното, а аз — лявото. Но предпазливо! Легни на земята!
Те запълзяха в тревата към двата коня, които бяха без седла, обаче имаха оглавници. При тях се изправиха, освободиха юздите, вързани за надлъжния ремък на оглавниците, хванаха краищата им в ръка, легнаха на земята и запълзяха обратно, дърпайки бавно животните подир себе си. Навън пред скалистата «порта» Гамбусино въздъхна зарадвано и каза:
— Видя ли, че мина много лесно! Като се сдобихме с коне, ще си спестим много ходене пеша. Сега ще вземем седлата, ще заобиколим непроходимата гора, изпречила се тъй на пътя ни, а след като я оставим зад гърба си, се отправяме към Салта, откъдето ще продължим с дилижанса за Умауака. С него ще пътуваме по-бързо, защото сменят конете му на всяка спирка.
— Ами от Умауака нататък?
— Ще вземем мулета, защото горе, в разредения въздух на планините, с конете няма да стигнем доникъде.
— Добре ми е известно. Но откъде ще намерим пари за мулета? За преследваната от нас цел не става да ги наемем, ще трябва да ги купим, а аз нямам у себе си пари дори за някой дърт козел, камо ли за хубаво муле.
— Не се тревожи. Вярно, че и моите джобове не са пълни, но в Умауака имам приятел, който ще ме снабди с всичко необходимо.
— Кой е той? Може би и аз го познавам.
— Казва се Родриго Серено.
— Да не би да имаш предвид експедитора, който живее извън града, край пътя, водещ към Потоси?
— Да. Същевременно той има и голяма странноприемница, заема коне и мулета и се занимава още с десетки други сделки.
— Разбира се, че го познавам. Щом е твой приятел, няма защо да се тревожим.
— Нали ти казах, че ще ми даде всичко, от каквото имам нужда. А сега да възседнем конете! Тази нощ ни очаква продължителна езда.
Те се метнаха на конете и препуснаха.
По-късно двама камбаси дойдоха при входа на долината, за да сменят предишните постове. След като никъде не видяха двамата лекомислени пазачи, те заеха местата им, но и през ум не им мина да съобщят на Татко Ягуар, че скалистата «порта» известно време не е била охранявана. След време Хамер се приближи, за да провери постовете, и завари всичко в ред, без изобщо да подозира, че се е случило нещо, което неминуемо щеше да провали целия му план. Даже не откриха, че липсват два коня, тъй като те бяха от животните на абипоните и следователно камбасите нямаше как да забележат изчезването им.
Камбасите останаха будни дълго след полунощ. Радостта, че се бяха избавили от едно толкова страшно нападение, не им позволяваше да заспят. А и белите, на които дължаха спасението си, се видяха принудени да будуват заедно с тях.
Доктор Моргенщерн и неговият Фрице седяха настрана в тъмнината в кисело настроение и заети само със собствените си ядове, рядко разменяха по някоя и друга дума. Защо ли? Това можеше да се научи тъкмо в момента, когато Фрице прошепна на господаря си:
— Амче доколко ли може да е голяма глупостта, дето сме я направили?
— Знам ли? — отвърна Моргенщерн. — В певческото дружество на Ютербок получавах съвсем друго признание.
— Може и тъй да е, ама тук, в Гран Чако, се иска нещо повече от един добър и приятен баритон. Преди всичко човек трябва да е зъбат и да има порядъчна доза храброст.
— Та нима не бяхме храбри? Не само че застанахме в най-предните редици, ами дори се изкачихме на скалата, за да посрещнем първи врага!
— Хмм! Да си го кажем ли правичката?
— Разбира се!
— Добре! Сега ми се струва, че действахме прибързано.
— Прибързано ли, на латински «препроперус»? Защо мислиш така, драги Фрице?
— Защото тръгнахме напред толкоз бързо, без да имаме разрешение.
— Не се нуждая от разрешение. Аз съм свободен човек.
— Аз също. Ама всичко зависи от определени условия. В Гран Чако човек трябва да се държи по-различно, отколкото в Щралау край Румелсбургското езеро. Там аз превъзхождам Татко Ягуар, ама тук той ме превъзхожда и затуй е уместно да следвам указанията му.
— Но нали ти направи предложението да не отиваме при конете, а да останем в долината!
— И през ум не ми минава да го отричам. Имах най-добри и храбри намерения. Исках да се проявя и да дам и на вас възможност да пожънете слава и почести. Но отде можех да знам, че таз скала е трошлива и ронлива кат бисквита? Можех ли да подозирам, че тъй предателски ще ме изпързаля надолу тъкмо пред краката на Гамбусино? Ако не беше станало тъй, той нямаше да забележи нищо, щеше да влезе в долината и щяха да го пленят. В тоз случай трябва да дам пълно право на Татко Ягуар.