Вождът и Херонимо действително се върнаха, но въпреки това любезността и любопитството на дребосъка все още останаха незадоволени, защото двамата заявиха, че първо трябва да ядат. За Моргенщерн това бе нечувано предложение, което го изпълни с ужас. Той не подозираше, че заради рождения му ден трябваше да подготвят още нещо. Хората започнаха да се хранят. Но докторът не можа да преглътне и залък. Ето че не много отдалече се разнесе изстрел. Изплашен, Моргенщерн скочи на крака и извика:
— Какво беше това? Кой стреля? Да не би наблизо пак да има абипони?
— Не, сеньор — отвърна Херонимо. — Този изстрел е сигнал, че е време да видите мястото, което искате да разгледате — Подайте ми ръка! Ще ви водя.
Той го хвана за ръка и тръгна с него напред. Останалите го последваха. Вождът пък улови Фрице за ръка. Така те преминаха с бавна и тържествена крачка между няколко групи храсти и дървета, докато се озоваха на някакво тъмно място, където Херонимо се спря и със силен глас каза:
— Сеньор, днес на вашия рожден ден, се намирате на мястото, където преди хиляди години вашият любимец е легнал на земята в последния си час, за да се пробуди сега в нежните ви ръце за нов живот. La enhora buena, la enhora buena!
— La enhora buena! [114] — запригласяха всички останали.
В същото време насреща можеше да се види как припламна малко пламъче. То затрепка насам-натам, нагоре и надолу. Появиха се и други пламъчета и на тяхната светлина изплува широка бамбукова подставка, висока около четири лакти, върху която бяха закрепени букви от сухи бамбукови парчета, образуващи думите: «За рождения ден!» Буквите бяха запалени и погоряха няколко минути, тъй че думите ясно можеха да се прочетат.
— Фрице, каква изненада! — възкликна докторът, обръщайки се към своя слуга. — Тук, в Гран Чако, за рождения ми ден са направили фойерверк. Но все пак бих предпочел гигантското животно.
— Хмм! — измърмори Фрице недоверчиво. — Само да не е някой майтап, който ще свърши с това, че представят вашта собствена безценна личност за гигантско животно! Ха, к во е туй?
Буквите бяха догорели и бамбуковата подставка изчезна. После отляво и отдясно отново припламнаха светли точици, които бързо нараснаха и се превърнаха в буйни пламъци. Горяха два огромни огъня, отдалечени един от друг на около шестнайсет крачки, а между тях се виждаше цял непокътнат скелет на гигантско животно, подпрян на дебели бамбукови пръти. Встрани от него бе застанал усмихнат Татко Ягуар заедно с десетте камбаси, които му бяха помагали да свърши тази работа. Обаче Моргенщерн не забеляза нито Хамер, нито индианците. Очите му се впериха в скелета, дробовете му с мъка поемаха въздух, той разтвори ръце. Опита се да проговори, но от устата му не излезе нито дума. Най-сетне с върховно напрежение на всичките си сили той изкрещя пискливо на срички.
— Ме-га-те-ри-ум!… Ги-гант-ски ле ни-вец!
Трите думи бяха изречени и ето че обхваналата го скованост изведнъж изчезна. Той се хвърли към скелета, прегърна дебелите бедрени кости, зацелува бедра и стави. Погали черепа като главата на любимото дете и се наведе, за да помилва сърповидните чудовищни нокти на краката, като не преставаше да възклицава и объркано да бърбори какво ли не, та човек можеше да си помисли, че се е побъркал. Той притегли Фрице до себе си и започна да му показва цялото великолепие на скелета, «този красив заоблен череп, красивите цилиндрични кътници, красивите къси широки стъпала, великолепните дълги сърповидни нокти, грандиозната дължина, възлизаща поне на четири метра и половина, колосалната височина от два и половина метра».
Без да се смущава от сухия и драстичен коментар на своя Фрице, докторът продължи въодушевено:
— Представи си, не липсва дори най-малката костичка, а досега нито един музей не е притежавал цял и непокътнат мегатериум!
— Даже и целостта му не може да ме въодушеви — подхвърли Фрице, — защото се наблюдава и при други създания. Дори и най-малката ми костичка си е на мястото, и при туй покрита с месо и хубава кожа!
— Фрице, ти си идиот. Човек може да ти предложи най-прекрасното, но пак няма да го харесаш. Ти си загубен за науката.
— Ако тя не се занимава с нищо друго освен с гигантски ленивци, тогаз мога да мина и без нея. Ами к’во ще го правите туй мъртво чудовище?
— Ама че въпрос! Ще го отнеса у нас.
— И тъй бива. Ще го показвате за пари, а?
— Не. Ще го подаря на някой университет, на някой прочут музей, където към неговото име ще прибавят и моето.