Шестнадесета глава
Гостите на сеньор Серено
Умауака действително е малко градче, но води оживена търговия с Боливия. Един от най-големите търговци на града бе сеньор Родриго Серено, чиито имоти се намираха пред северната градска порта, а може би са там и до ден-днешен. Към тях се числяха големи обори и обширни складови помещения, пред които до самия път се простираше дългата главна жилищна постройка. В едното й крило живееше собственикът със семейството си, докато другото бе предоставено да служи за обществени цели — там отсядаха предимно пътници и други посетители.
Беше късна вечер. Жителите на градчето вече бяха опразнили пивницата, а гостите на странноприемницата и персоналът бяха легнали да спят. Сеньор Родригес седеше сам в стаята си и правеше обичайното приключване на касата. Но ето че навън се разнесоха приближаващи се стъпки. Той незабавно покри парите с една кърпа, изправи се и се отдалечи от масата, за да не се разбере с какво се е занимавал. В онези области човек трябваше да е безкрайно предпазлив. По лицето му се изписа израз на сдържаност и подозрителност. В този момент вратата се отвори и в стаята влязоха двама мъже. Щом ги видя, лицето му веднага се проясни.
— Buenas tardes! [116] — поздравиха те и му подадоха ръка. Отвръщайки на техния поздрав, той здравата им разтърси ръцете. Двамата мъже бяха Гамбусино и неговият спътник Антонио Перильо.
Първият от тях плъзна изпитателен поглед из стаята, при което очите му се спряха на масата и на кърпата, приближи се до нея, повдигна я, засмя се и попита:
— Броиш пари и ги криеш от нас, а, сеньор Родриго? — Не говори така — отвърна търговецът, — знаеш много добре, че не съм го направил заради вас. Бъдете добре дошли. Седнете и ми наредете какво да ви донеса!
— Каквото имаш за ядене и две бутилки вино. После ни приготви толкова провизии, колкото са необходими за двама мъже, които-ще ходят в планините за повече от седмица, без да знаят дали ще могат да се прехранват от лов.
Сеньор Серено изчезна и скоро се появи с храна и вино. Двамата започнаха безмълвно да ядат и пият, а той седна при тях да гледа как сладко се хранеха. Но никак не обичаше да мълчи продължително. Ето защо не след дълго ги попита:
— Откъде идвате, сеньори?
— От Салта — отвърна Гамбусино.
— С дилижанса?
— Да. Току-що пристигнахме.
— И ще останете при мен, нали?
— Само половината нощ, после продължаваме. Мисля, че ще се намерят за нас две хубави мулета, а?
— Разбира се. Винаги имам подръка необходимото за сеньори като вас.
— Колко струва едното?
— За вас не повече от двайсет боливианос [117].
Това правеше осемдесет марки за едно хубаво, силно муле със сигурна крачка, което не губи равновесие пред никакви пропасти и височини. Без съмнение, много ниска цена.
— Ами ако нямаме пари? — изсмя се Гамбусино в лицето му.
— Все едно, че сте имали. Хора като вас никога не са ми оставали длъжници.
— Добре! Значи ще платим, когато се върнем. Погрижи се да имаме хубава постеля, защото дилижансът ни съсипа от друсане, но преди всичко ни кажи къде мога да намеря индианците мохос.
— Искаш да отидеш при тях? Предприемчиви и дръзки типове! Но не бих им се доверил.
— Защото не те познават, а аз съм техен приятел.
— Ще ги намериш в околността на долината Гуанако, където понастоящем ловуват.
— Туй хич не ми харесва, защото съм тръгнал в друга посока и само ще загубя време.
— Накъде отиваш?
— В планините. Това ти е достатъчно. Ще си получиш парите и без да научиш в каква посока ще яздим.
— Знам. Извинете, сеньори, нямах намерение да ви досаждам. С това прекъснаха краткия разговор. Гостите изядоха всичко, а после легнаха в един ъгъл, където Серено им бе приготвил постели от одеяла и меки кожи. Той довърши броенето на парите си, напъха звънтящите монети в дълбокия си джоб и излезе от стаята, за да си легне и той да спи. В помещението настана мрак. Спящите хора захъркаха. Тъй минаваше час след час. Стана полунощ, а после и един часът. В този момент Серено отново влезе със свещ в ръка, приближи се до двамата спящи и ги разбуди: