— Сеньори, събудете се! Време е за тръгване. Те станаха, всеки от тях получи за пиене малка кратунка с мате, а за ядене по една топла питка. После търговецът ги изведе в двора, където стояха двете мулета. Имаха великолепни хамути, а в дисагите на седлата бяха сложени провизии за пътуването, които Гамбусино беше поръчал. Търговецът освети животните от всички страни и попита:
— Доволни ли сте, сеньори? Заемам ви сбруите. Можете да ми ги върнете, когато ви е удобно.
— Хубави животни, сеньор Родриго — отвърна Гамбусино. — След седмица ще ти върнем хамутите. Сбогом!
— Сбогом! Щастливо пътуване!
Двамата смушкаха мулетата и се отдалечиха. Серено ги изпрати с такова изражение на лицето, сякаш бе направил много добра сделка. Той често заемаше на Гамбусино коне или мулета, а също пари и други неща, когато този известен мъж отиваше да търси злато, и винаги получаваше обратно сумите си с добри лихви. Щом тропотът от копита заглъхна в нощта, той пак отиде да спи…
На следващата вечер се получи същото както предишната, само че този път се появиха повече гости. Серено току-що бе привършил броенето на парите и ги бе заключил, когато пред вратата се разнесоха стъпките на много хора. Тя се отвори и вътре влязоха двайсет и шест въоръжени мъже, всичките облечени от главата до петите в кожени дрехи, което бе съвсем необичайно за страната. Носеха широкополи шапки. Само двама бяха без шапки. Те ходеха гологлави и дългите им коси се спускаха по гърба. Ако се съдеше по чертите на лицата им, бяха индианци. Единият от тях беше млад, а другият — много стар.
Сеньор Серено познаваше неколцина от мъжете, а Татко Ягуар поздрави особено сърдечно. Хамер поръча вино и попита дали до един час той и неговите спътници могат да получат печено асадо кон куеро.
— Колкото искате, сеньор.
— Само толкова, колкото могат да изядат двайсет и шест гладни мъже. А след това пуснете мулетата си в двора, защото искаме да ги огледаме и да купим двайсет и шест глави.
Двайсет и шест глави! И то платени веднага, в брой! А към тях и двайсет и шест порции печено в собствена кожа, заедно с тринайсет бутилки вино. Каква сделка! От прекомерно уважение сеньор Родриго Серено така се преви в кръста, че изглеждаше, сякаш се е смалил с един лакът. После се втурна в кухнята и разбуди целия персонал, та да може печеното да стане час по-скоро и мулетата да бъдат почистени и излъскани тъй, че по козината им да не остане и прашинка. След това той се върна в стаята при гостите си и седна близо до събраните наоколо маси, за да бъде готов да изпълни всяко тяхно желание.
Те седяха замислени и мълчаливи. Никой от тях не проронваше и дума. Любопитният и приказлив Родриго не можеше продължително да издържи подобно положение. Нарастващото му нетърпение го караше неспокойно да мърда насам-натам на стола, докато най-сетне попита:
— Сеньор Ягуар, бихте ли ми казали откъде идвате?
— От Салта — гласеше сдържаният отговор.
— Но не сте пътували с дилижанса, нали?
— Не, с пощенските коне.
— Да, защото дилижансът пристигна вчера. При мен отседнаха двама сеньори, които са пътували с него, двама много прочути сеньори. Ще има да се чудите, като чуете имената им.
Другите продължаваха да мълчат, обаче веселият Пикаро, който не обичаше току-така да пропуска случаите, когато можеше да се пошегува, отговори:
— Не бихме се чудили на имената им, а само на това, че ще ги чуем от вас, защото вие ми се струвате най-мълчаливият човек на всички аржентински щати.
— О, не е чак толкоз лошо положението с моята сдържаност. Вярно, че не говоря много, но да си мълчалив в присъствието на сеньори като вас, е равно на грубост. Ето защо ще ви кажа, че един от двамата сеньори беше прославеният бикоборец Антонио Перильо.
Нищо неподозиращ, той не забеляза какво впечатление оказаха думите му върху неговите гости. Те мълчаливо се спогледаха помежду си, а Хамер се обади с равнодушен глас:
— Ами другият?
— Той беше още по-прочутият Гамбусино Бенито Пахаро.
— Тъй ли? Наистина? А откъде дойдоха двамата?
— От Салта, с дилижанса. Беше по същото време. Купиха две мулета заедно с хранителни припаси за една седмица. Събудих ги един час след полунощ, защото тогава искаха да тръгнат на път.
— Накъде?
— При мохосите, които понастоящем се навъртат из околностите на долината Гуанако.
В този момент от кухнята извикаха Серено, а това даде възможност на гостите да разменят мисли, без той да чуе. С приглушен глас Татко Ягуар каза: