Там, където отвъд аржентинската граница на боливианска територия пуната граничи с горните части на кабесерата, надолу по източните планински склонове се спуска гъста гора от хининови дървета «калисайя». По откритите места, заобиколени от гората, се намират селищата на мохосите. Малко по-нависоко от пределите на пуната е разположена долината Гуанако, където един индиански отряд от това племе бе отишъл да ловува. А високо горе, почти в пуна брава, на малко плато блестят солените води на езерото Салина дел Кондор и още по-нависоко е Клисурата на убийството. Близо покрай нея минава пътека, която идва от Икике, провирайки се през един проход, спуска се към Салина дел Кондор, а после пресича аржентинската граница, водейки към Умауака. Недалеч от споменатата граница с тази пътека се слива една друга, която идва от север, откъм Перу. Всъщност понятието «пътека» тука не е съвсем на място, защото в случая и дума не може да става за онова, което ние разбираме под «пътека» или «път». Товарните животни вървят през скали и натрошени камънаци, през долини и клисури, без да оставят следи, от които би могла да се образува истинска отъпкана пътека. Само опитните ловци и водачи познават местностите, а пътниците, които за пръв път минават оттам, лесно губят посоката и могат с дни и седмици да се лутат из планините, без да намерят пътеката и прохода, който ще ги отведе до целта им. Ако не внимават добре, дори вещите водачи лесно могат да подминат мястото, където се срещат двете споменати пътеки за товарни животни и да тръгнат в погрешна посока.
Същото се случи и с пеона от Умауака, който трябваше да заведе двамата немци до Салина дел Кондор. Вярно, че се беше изкачвал там горе, но придружаван от други хора и понеже не бе обърнал внимание на отделните подробности, сега се обърка.
Беше станало обед, а още от ранни зори той се държеше доста странно. Често се отбиваше от вече поетата посока, тръгваше ту наляво, ту надясно, за да завие скоро след това пак ту насам, ту натам. Оглеждаше местностите замислено, като полагаше усилия това да не се забележи от останалите.
Поведението му не направи впечатление на доктора. Обаче Фрице беше по-проницателен и то не му убегна. В този момент тримата ездачи се намираха на едно място, откъдето започваха две тесни дефилета. Първото от тях водеше наляво, а другото — направо. Пеонът спря, за да размисли. Заоглежда се ту наляво, ту напред и очевидно не знаеше накъде да поеме. Ето че най-сетне Фрице загуби търпение и каза:
— Защо спирате, сеньор? Изглежда, изгубихте пътя,а?
— Откъде ви хрумна подобно нещо? — отвърна водачът обидено. — Да не би да си мислите, че не знам къде се намирам?
— Сигурно много добре знаете, че сте в Андите, ама точно на кое място, изглежда, за съжаление, не знаете.
— Сеньор, искате да ме обидите ли? В такъв случай ще ви зарежа тук и ще яздя обратно! — заплаши той.
— Ще яздите ли? Навярно няма да можете — усмихна се Фрице.
— Защо?
— Защото мулето на което седите, е наше. Значи ще можете само да вървите обратно! — заплаши той.
— Ами ако не го дам?
— Не говорете глупости! Виждате, че сме въоръжени. А по тези места хората имат навик да стрелят по крадците, без да ги питат дали им е приятно, или не. Щом обърнете мулето, за да се върнете, незабавно ще получите от мен куршум! А сега напред, ако знаете пътя, както твърдите!
Пеонът никак нямаше вид на страхлив човек, но поведението на Фрице го накара да си подвие опашката и той свърна в дефилето, което водеше наляво. Двамата го последваха.
Дефилето се виеше насам-натам като змия. Извиваше ту в една, ту в друга посока, сякаш беше безкрайно. То се стесняваше все повече и повече, докато накрая се превърна в дълбока тясна клисура, която би могла да се сравни със северноамериканските каньони.