— Татко Ягуар ли? Познавам го! Той е най-известният човек в планините и съм се срещал с него няколко пъти. Двойно повече съжалявам, че не съм в състояние да ви помогна. Този сеньор ни е наел да го придружаваме до Салта, тъй че повтарям онова, което казах и преди: най-добре е да се върнете заедно с нас.
Русокосият непознат бе слушал внимателно, оглеждайки изпитателно доктора и неговия слуга. В този момент той извади часовника си, погледна го и попита ариерото, който бе говорил досега:
— Значи вие познавате местностите толкова добре, че можете да изведете тези сеньори на верния път?
— Да.
— И това ще стане до смрачаване?
— Да.
— И този път по-нагоре се среща с нашия път за Салта?
— Да.
— Е, тогава можем да помогнем на сеньорите, без да се налага да ме напускате. Вие ще поемете водачеството, а аз идвам с вас. Времето, което ще загубя, не е повече от три часа, които утре ще можем да наваксаме. А тези господа ще изгубят повече от един ден. Изведем ли ги на верния път до свечеряване, те ще ни разрешат да лагеруваме заедно с тях през нощта, а после рано сутринта всеки ще продължи по своя път. Нека побързаме!
Без да изчака някакъв отговор, той обърна мулето си. Водачите му го последваха, тъй че двамата немци не можеха да сторят нищо друго, освен да подкарат животните си подир него. Клисурата бе толкова тясна, че не им даваше възможност да се доберат до яздещия начело непознат мъж, за да му благодарят за неговата любезност. Последен в колоната беше пеонът, който не се бе осмелил повече да обели и дума, и в момента лицето му имаше направо гузен израз.
Не измина и четвърт час, и ето че достигнаха горния край на клисурата. Тя излизаше на малка равнина, откъдето се откриваше свободен изглед към издигащите се на запад планини. Скоро равнината се снишаваше и преминаваше в тясна долина, която постепенно се разширяваше и навлизаше между високи непристъпни планини. Върховете им бяха голи, само тук-там по склоновете имаше зеленина, останала още от дъждовния период. Но никъде не се виждаше вода. Само на едно или друго място растяха отделни храсти, край които ариеросите и пеонът спряха, за да съберат сухи клони.
Най-после на доктора и Фрице им се предложи възможност да се представят и благодарят на любезния непознат. Моргенщерн насочи мулето си към него и каза на испански:
— Сеньор, вие ни правите такава услуга, за която никога не бихме се осмелили да ви помолим. Разрешете ми да ви се представя. Казвам се Моргенщерн, доктор Моргенщерн, и дойдох от Германия в Аржентина, за да правя палеонтоложки проучвания. А този човек е слугата ми Фрице Кизеветер.
— Немци ли сте? — попита русият сърдечно на най-чист литературен немски език. — Колко се радвам, че мога да услужа на земляци!
— Значи и вие сте немец?
— Гордея се, че съм такъв.
— От коя страна на океана сте роден?
— Оттатък, в отечеството. Казвам се Енгелхард и по професия съм… впрочем вече нямам такава. Досега живях в Лима, в Перу, но продадох моята фирма и се каня да се завърна в Германия. Но най-напред ще мина през Салта и оттам ще отида в Буенос Айрес, където имам роднини.
— Ние идваме от Буенос Айрес — отговори докторът. — Там живях в дома на банкера Салидо, когото може би познавате.
— Салидо ли?! В семейството му не споменаха ли моето име? Енгелхард изговори този въпрос с видимо вълнение. Докторът отговори замислено:
— Когато преди малко казахте, че се казвате Енгелхард, имах чувството, сякаш съм чувал вече това име някъде… но къде.-. хмм, хмм!
— Гос’ин докторе, гос’ин докторе — намеси се Фрице с радостен глас. — Разбира се, че знаем туй име! Та не проумявате ли, че този гос’ин Енгелхард е мъжката половинка на родителите на нашия Антон?
Докторът отвори уста, погледна въпросително първо Фрице, а после и Енгелхард, след което погледът му продължи да се мести от единия на другия, докато най-сетне, поклащайки глава, той каза:
— Фрице, лъжеш се. Нима бащата би тръгнал от Перу през Андите за Аржентина, като знае, че синът му, на латински «филиус», в същото време се е отправил на път от Аржентина за Перу?
— Господин докторе, — каза Енгелхард, — разбира се, че съм бащата на Антон, с когото сте се запознали в дома на Салидо. Но моят син не е на път за Лима, понеже телеграфирах на Салидо, че самият аз ще дойда да взема Антон!
— Тогава за съжаление телеграмата е закъсняла, защото момчето действително е тръгнало на път. Пътувахме заедно с него няколко дена. Обаче не мога да разбера защо Салидо не е отговорил незабавно на телеграмата ви!