— Десет хиляди боливианос за двамата. Това е най-малкото, което мога да поискам.
— Добре! Ще я имате! Дайте ми мастило, перо и хубава бяла хартия и незабавно ще ви напиша писмото!
— Не бързайте толкова! Има време. Трябва да говоря и с този сеньор.
Той се изтъпанчи високомерно пред Енгелхард и го попита:
— Познавате ли ме, сеньор Енгелхарт?
— Не — отговори му той, като почувствува как му олеква на сърцето, понеже, изглежда, ставаше въпрос не за живота му, а за откуп.
— Не ли? Е, няма значение, защото ще се запознаете с мен и ако се покажете тъй сговорчив като този сеньор, който не се пазари за нито един от десетте хиляди боливианос, нашето запознанство ще бъде приятно и за двете страни.
— Колко искате за свободата ми?
— Това ще стане ясно, след като разбера на колко възлиза вашето състояние. Защото имам обичай да изчислявам в проценти и…
Той бе прекъснат от вожда, който припряно се приближи и му направи знак да се отдръпне с него настрани. След като Гамбусино го последва, Острия нож му прошепна:
— Тук не сме в безопасност. Някой ни подслушва. Един от моите хора забелязал някаква човешка фигура, която тайно се промъквала насам.
— Може би е било животно?
— Не сеньор. Бил е човек, защото, щом разбрал, че са го видели, скочил на крака и избягал.
— Не го ли преследвахте?
— Нима е възможно в тъмнината, царяща навън? Човекът изчезнал мигновено.
— Que disgusto [122]! Това незабавно трябва да тръгваме. Кой знае какви хора се скитат наоколо.
— Сигурно е Татко Ягуар — отвърна Антонио Перильо, който стоеше толкова близо, че чу съобщението на вожда.
— Не, надали е той, защото, ако беше той, нямаше да се поколебае да ни нападне и да освободи пленниците. Но който и да е, няма да успее да ни напакости. Ще го заблудим.
Той стъпка огъня, за да не ги осветява, и даде още няколко тихи заповеди. Неколцина индианци доведоха мулетата на пленниците, довлякоха и убитите, а други пък вдигнаха вързаните немци и ги отнесоха до мястото, където индианецът пазеше животните. След кратка бъркотия се чу как отрядът се отдалечи, но не към Салина дел Кондор, а тъкмо в противоположна посока. До преди малко така оживеното място отново стана тихо и пусто.
Наистина ли бе пусто? Не съвсем, защото недалеч от пещерата, където досега бяха лежали плътно притиснати до скалистата стена, се надигнаха два тъмни силуета и някакъв глас прошепна:
— Видяха те, затова си тръгнаха. Колко лесно можеха да те заловят, повелителю мой!
— Мен никога няма да ме хванат, скъпи Ансиано — отвърна Хаукаропора, синът на инката. — Тръгнаха в друга посока, за да ни заблудят, но няма да се оставим да ни излъжат. Краката ни са по-бързи от копитата на техните мулета. Несъмнено те яздят към Салина. Нека избързаме, да стигнем там преди тях, за да съобщим на Татко Ягуар, че идват!
Двамата потомци на древните перуанци изчезнаха в нощната тъма. Те бяха изпратени от Татко Ягуар като разузнавачи, за да му известят приближаването на Гамбусино. Вярно, че отначало двамата бандити имаха преднина от един ден, но тъй като те първо се отбиха при мохосите, докато Татко Ягуар и неговите хора яздиха право към целта, Хамер пристигна в клисурата далеч преди Гамбусино и в този момент заедно с отряда си се намираше на лагер близо до нея.
Осемнадесета глава
Завещанието на инката
Името Баранка дел Омисидио, Клисура на убийството, звучеше зловещо и впечатлението, което правеше нейната околност, бе не по-различно. Предобедното слънце прахосваше топлината си за един пейзаж на безутешна самотност. На запад планинските великани се извисяваха безжизнени и голи. Близките скалисти върхове се издигаха наоколо съвсем пусти и нито на склоновете им, нито в низините се забелязваше и следа от растителност.
Що се отнася до самата клисура, стените й се спускаха надолу така стръмно, че по тях можеше да слезе само пешеходец. И тук нямаше никаква растителност нито по дъното на клисурата, нито по двете й страни. Единствено горе по края й, където ездачите бяха скочили от седлата, се виждаха полуизтръгнати от земята корени на растения, чиито стебла са били използвани за палене на огън от хора, лагерували по-рано на това място. Наоколо имаше само гладки скали, върху които дори копитата на мулетата едва ли оставяха някакви следи. Дълбокото дъно на клисурата бе покрито с каменни късове, откъртвали се с течение на времето от стените и сгромолясвали се долу. Недалеч от бивакуващите хора, на около петдесетина крачки от теснината, лежеше голям скален блок. Откъм противоположната на клисурата страна той образуваше каменен навес, който предлагаше за сам човек удобен подслон срещу вятър и дъжд. Посочвайки към скалата, Татко Ягуар каза на Ансиано: