Той говореше бавно и с прекъсване. После стана и се отдалечи, сякаш в уединение искаше да продължи размислите си над току-що казаното. Антон не го последва. Въпреки младостта си той чувствуваше, че приятелят му се намира на много важен кръстопът и трябва да вземе самостоятелно решение.
Когато след известно време инката се върна, лицето му бе придобило почти ведър израз. Той хвана ръката на своя млад бял приятел и каза:
— Ти се каниш да отидеш до Лима, а после ще се завърнеш в страната на твоите деди, в Германия, за да продължиш да учиш. От тебе знам каква е родината ти и какви хора живеят там. Би ли ме взел със себе си?
— С удоволствие, с най-голямо удоволствие! — отговори Антон, като изненадано скочи на крака. — Но сериозно ли говориш?
— Да! Обаче преди това искам да разговарям с Татко Ягуар и с Ансиано. Никъде не тръгвам без моя верен старец.
— Той ще дойде, ще дойде с нас. Ансиано гледа на теб като на свой повелител и ще направи каквото му наредиш.
— Но той е толкова стар, а също както и аз, нищо не разбира от езика на твоя народ.
— Издръжлив е като млад мъж, а докато трае дългото ни пътуване с кораба, вие ще научите от мен немски толкова, колкото ще ви е необходимо на първо време.
В този момент Татко Ягуар се завърна от клисурата и в същото време се разнесе тропот от копита. Иззад най-близкия планински скат се появи Ансиано и след малко спря пред тях. Скачайки от мулето си, той каза:
— Всички са добре настанени, а сега нека слезем долу, за да отворим галерията.
— Татко Ягуар беше вече там и се опита да я намери без теб — уведоми го Хаука.
— Наистина ли? — попита старецът, обръщайки се към Хамер. — Вие сте я търсили? Но най-вероятно безуспешно, нали?
— Толкова ли си сигурен?
— Да, сеньор.
— Е, нека видим дали се лъжа! Струва ми се, че открих входа на галерията.
— Къде?
— В дъното на клисурата.
— Лесно е да се каже, защото научихте, че скривалището се намира там.
— Ами! Да слезем долу! Ще ви покажа мястото. Те спънаха краката на мулетата си и започнаха спускането. И ако то се оказа трудно, когато се озоваха долу, ходенето по дъното на клисурата бе не по-малко неприятно. Тук сякаш се бе срутила цяла планина, натрошена на малки каменни късове, такъв дебел пласт от хаотично отрупани отломъци с различна големина покриваше всичко наоколо.
Начело крачеше Татко Ягуар, без да подбира пътя и без да се оглежда нито надясно, нито наляво. Продължиха до дъното на клисурата. Там имаше място, където дясната странична стена се изстъпяше няколко метра напред. По този начин навътре в клисурата се врязваше остър каменен нос, образуващ със скалистата стена два тъпи ъгъла. Хамер се отправи към по-далечния от тях, показа с ръка към земята и с голяма увереност каза:
— Тук е мястото. Прав ли съм, Ансиано? По лицето на стареца се изписа силно слисване и той отговори:
— Да, тук, сеньор. Но откъде знаете? Как можахте да го откриете? Да не сте станали всезнаещ?
— Не е необходимо да си всезнаещ.
— Не е ли? Е, поне разбирам защо вашите врагове твърдят, че сте изключително опасен противник. Ами ако още преди време бяхте открили и изпразнили скривалището, без ние да подозираме каквото и да било!
— В никой случай е нямало да бъде нужно да се опасявате от подобно нещо. И с часове да бях стоял тук, пак нищо нямаше да забележа. Открих мястото единствено защото от теб научих за съществуването на галерията в тази клисура.
— Но как разбрахте, че е точно на това място?
— Пещерата не можеше да е посред клисурата, т. е. по дъното й, а трябваше да се търси край една от стените й, и то някъде съвсем в дъното. Галерията сигурно бе изсечена в скалата. Била е затрупана и маскирана, но не от природата, а от човешка ръка, значи изкуствено. Следователно бе необходимо да търся само такова място, където непривично за този хаос от камънаци да личи някаква следа от подреденост, която да наведе на мисълта за намеса на човешка ръка. И точно тук забелязах подобно нещо.
— Къде?
Татко Ягуар посочи няколкото камъка, намиращи се близо до скалистата стена, и отговори:
— Тези четири камъка не представляват ли ъглите на квадрат?
— Е, да.
— Не са ли с еднаква големина и тежест, нито твърде тежки за някой силен човек, нито пък толкова леки, че да могат случайно да бъдат разместени или отстранени?
— И това е вярно, сеньор.
— А защо в образувания от тях четириъгълник се намират само леки камъни, не по-големи от мъжки юмрук? Ако тези камъни бяха по-големи и тежки, биха смачкали «капака» на галерията, който се поддържа от камъните в четирите си края.