Изнасянето на тези метали било забранено и се наказвало със смърт. Всичкото злато и сребро трябвало да се отнася в столицата и да се слага в краката на владетеля. Имало е години, когато според сигурни данни в съкровищницата на Великия инка се стичали над дванайсет хиляди центнера [124] сребро и над четири хиляди центнера злато, понеже този най-благороден метал се намирал в самородно състояние в многобройни жили в планините, както и в невероятно големи количества в речния пясък, и се добивал чрез съвсем мизерно заплатен труд.
Антон Енгелхард бе като заслепен. Ансиано и Хуакоропора стояха обхванати от благоговение, донейде смаяни от намиращите се наоколо богатства, донейде обладани от чувството на страхопочитание и преклонение пред някогашните божества и владетели на техния народ. Единствено Татко Ягуар запази самообладание. Той взе свещта от ръката на стареца и най-напред се отправи към дъното на съкровищницата, за да погледне в страшната и тайнствена зейнала бездна. На слабата трептяща светлина от свещта човек имаше чувството, че долу вижда някакви демонични призрачни фигури, които се носеха насам-натам из въздуха и сякаш правеха подканващи знаци. Камъкът, хвърлен от Хамер, се удари многократно в стените на цепнатината, но не се разбра на каква дълбочина падна.
Татко Ягуар отстъпи от ръба на бездната, за да потърси внимателно мястото на скрития огън. Скоро усилията му се увенчаха с успех. По пода на помещението покрай каменните подставки преминаваха тесни улеи от глина, запълнени с жълтеникава маса, наподобяваща восък. На определени разстояния от тази маса стърчаха къси свещоподобни израстъци, в които се виждаха фитили.
— Сигурно това е опасният огън — каза той на Ансиано, посочвайки към улеите, — за който ти е говорил твоят мъртъв повелител. А тези заострени израстъци, снабдени с фитили, са свещите, от които не бива да палим нито една, преди да сме прочели второто кипу. Но къде ли е то? Трябва да го намерим.
Не се наложи дълго да търсят, защото то висеше на стената до самия вход на помещението. Състоеше се от изкусно изработена плетена дръжка, от чиито страни се спускаха няколко реда шнурове, увиснали като ресни. Шнуровете бяха разноцветни и с различна дължина. По тях бяха навързани стотици възли с различна големина. Старецът бързо посегна към кипуто, за да разгледа това художествено произведение на възлописа. Дълго време се занимава с него и накрая заяви:
— Това кипу представлява подробно писмо, което обаче не мога да разчета тук, защото цветовете са пострадали, а светлината на свещта е недостатъчна.
— Но навън, на слънчевата светлина, ще можеш да го разчетеш, нали? — попита Татко Ягуар.
— Мисля, че да.
— Тогава трябва да излезем.
— Нима тъй бързо ще изоставим съкровищата, на които не можем да се насладим и до края на живота си?
— Да. Не бива да се докосвате до нито един от предметите, преди да сме узнали съдържанието на това кипу. Все още не ни е известна опасността, свързана с изнасянето на съкровищата. Всяко погрешно движение, всяко погрешно докосване може да доведе до смъртта ни. Предупреждавам ви. Аз излизам оттук и няма да вляза отново, преди да науча с подробности съдържанието на това писмо.
Въпреки всичко, заслепен от златото и среброто, старият Ансиано, изглежда, искаше да остане. В този момент Хаука взе кипуто от ръката му, старателно го разгледа, доколкото бе възможно на това място, и после заяви:
— Кипуто съдържа завещанието на моя баща, убитият владетел на инките. То ми е по-скъпо от всичко друго в помещението и затова нека златото и среброто почакат, докато го прочета. Излизам навън.
Тези думи решиха всичко. Четиримата напуснаха подземното помещение и през галерията се отправиха към входа, за да излязат на открито. На дъното на шахтата, там, където започваше галерията, имаше десетина свещи, оставени от бащата на Хаука, за да се използват за осветление. Преди да се измъкне от шахтата, Ансиано изгаси полуизгорялата си свещ и я сложи при останалите.
Навън четиримата насядаха по камъните и Ансиано и младият инка се заловиха с разчитането на шнуровете. Но това не стана тъй бързо, както при първото обикновено кипу. Имаше толкова много цветове, възли и допълнителни шнурове и боите бяха тъй избледнели, че ако два от шнуровете не са си приличали, вече едва можеха да бъдат различени един от друг. Измина цял час, после и още половин, но въпреки това двамата перуанци все още не бяха наясно със значението на отделни възли и шнурове. Татко Ягуар бе пристигнал с отряда си при клисурата около единайсет часа. След това изтекоха два часа, докато Ансиано се завърна от новия бивак. А ето че в момента минаваше три часът и Хамер каза: