— Вече става опасно да седим тук. Ако случайно някой мине горе по ръба на клисурата, ще ни види край отворената шахта и тайната ни ще бъде издадена. Затова нека пак покрием дупката и се изкачим горе. Там отново ще можете да се заемете с работата си и никой не ще ни изненада, защото няма как да не забележим приближаването на когото и да било още отдалече.
Поставиха отново кожата на входа, здраво я затиснаха с четирите тежки камъка, а после я покриха с дребни камъчета. След това се изкачиха обратно при мулетата си, където Хаука и инката продължиха прекъснатата работа.
Тук сякаш тяхната проницателност и находчивост се изостриха, защото още не бе изтекъл и половин час, когато двамата заявиха, че вече са единодушни относно значението на всеки възел.
— А мога ли да науча съдържанието? — попита Татко Ягуар.
— Да, сеньор — отговори Хаука. — Както вече казах, това е завещанието на моя баща, само че то гласи по-иначе, отколкото сте мислели вие или съм предполагал аз. Ансиано, чети на глас!
Старецът се подчини. От почит пред последната воля на своя някогашен повелител той коленичи, през пръстите му започнаха да се плъзгат възел след възел и шнур подир шнур, при което бавно и с прекъсване той разчете следното:
«За Хаукаропора, моя син, последния инка… Когато очите ти видят това кипу, аз ще бъда мъртъв… Цели народи умират… Нашият е мъртъв, както умрях и аз… Не се надявай, че той отново ще се възроди!… Ти никога няма да бъдеш владетел… Златото и среброто погубиха народа ни. Искаш ли и ти да умреш заради твоето злато и сребро?… Ако народът ни беше беден, щеше и до ден днешен да живее и твори. Остани беден, тогава и ти ще живееш и твориш!… Не се обогатявай с метали, а обогати своя дух и своето сърце, и тогава ще бъдеш по-щастлив от всички твои прадеди!… Не ти заповядвам, а те моля. Това злато е твое. Можеш да го вземеш или да го оставиш!… Вземеш ли го, ще станеш негов роб. Презреш ли го, ще бъдеш свободен… Ти притежаваш златния боен боздуган на инките. Продай го и ще имаш достатъчно, за да учиш и да станеш човек, комуто трудът прави чест… Търсенето на наслади в безделието позори… Искаш ли златото, вземи го, но се пази от огъня в улеите!… Искаш ли да имаш чест и истинско щастие, върни метала на земята, откъдето е бил заграбен. Тогава ще се добереш до истинското богатство. Запали първата свещ на дремещия огън и побързай да излезеш от пещерата!… А сега избирай, но избирай добре! В жилите ти тече кръвта на владетелите, овладей сам себе си! Ще ти се удаде… Аз съм при теб и ще остана с теб. Направи така, че душата ми да ти се радва!… Тогава духът ми ще гледа блажено към теб, докато ме последваш там, където нито златото, нито среброто имат някаква стойност, а само съкровищата на сърцето са ценни… Постъпи като мой син, защото аз съм твой баща!»
Ансиано четеше така, че паузите между отделните изречения ставаха все по-дълги и по-дълги. В този момент, продължавайки да стои на колене, той очаквателно погледна към младия си господар. Същото стори и Антон, дълбоко развълнуван от съдържанието на завещанието. Татко Ягуар бе силно удивен от възгледите, до които бе достигнал мъртвият инка, но неговият практичен ум не можеше да одобри жертвата, която владетелят очакваше от сина си. Хаукаропора стоеше с високо изправена глава и гледаше в слънцето. Неговите деди го бяха почитали, бяха му се молили. Сега то се канеше да изчезне зад планинските върхове. Тъй бе изчезнал и блясъкът на империята на инките, а самата тя бе загинала. Последните останки от онзи блясък сияеха долу в подземното каменно помещение, където стояха изправени статуите на божествата и владетелите. Нима и тази последна искрица трябваше да угасне? Сериозното красиво лице на младежа оставаше напълно безизразно. Без да го заболят очите, той гледа в слънцето, докато най-високият планински връх го скри. После Хаука се извърна към Ансиано, взе кипуто от ръката му, пъхна го под кожената си ловна риза близо до сърцето и каза: