Следователно нямаше нищо чудно, че от тази страна на арената настъпи паника, която започна бързо да се разпространява. Разнесоха се крясъци и писъци за помощ. Всеки, който се чувстваше застрашен, искаше да се спаси. Хората наскачаха по седалките и по преградите между редовете, за да избягат по-назад, ала там местата бяха заети. Скачаха един върху друг и един през друг. Препъваха се един в друг и падаха с крясъци и ругатни. Какви ли нещастни случаи щяха да последват! Но ето че някакъв мощен глас надвика дивите ревове:
— Quedad sentado! [21] Не съществува опасност. Аз се заемам с бизона!
Тези думи бяха извикани от Татко Ягуар. Той свали палтото си, за да не му пречи, отново грабна ножа на учения и за втори път заскача от място на място, после се метна върху защитната ограда и оттам на арената. Но опасността не застрашаваше хората откъм тази страна, а от противоположната. Ето защо той се затича през арената, надавайки вика, обичаен за индианците на Северна Америка по време на лов или нападение. Този вик представлява едно проточено «хиии!», изпълнено с висок фалцет, при което пръстите на ръката, с колкото е възможно по-бързи движения, удрят по устните. Така се получава едно пронизително тремоло, което не може да бъде изразено с букви. Роденият в северните прерии бизон познаваше този боен вик. Сигурно го беше чувал често от устата на ловуващи индианци. Щом го долови, той бързо се обърна. Забеляза Татко Ягуар, остави стената на мира и се спря в очакване на новия си неприятел.
Но Хамер не бързаше да напада животното. Той застана в средата на арената, държейки ножа в десницата си. А там, където допреди няколко секунди цареше безумна блъсканица и хаос, настъпи дълбока тишина.
Бизонът бе втренчил в Татко Ягуар коварния си поглед. А той пък беше приковал очи в животното също както преди в ягуара. Бизонът запристъпя напред крачка по крачка, сякаш знаеше, че пред него е застанал съвсем друг, много по-опасен противник. Хамер също закрачи напред бавно като бизона. Така двамата се приближаваха един към друг все повече и повече, докато останаха да ги делят само няколко метра. Но тук сдържаността на бизона се изпари. Той вдигна глава, нададе ядовит рев, и наведе ниско рога, за да премине в нападение. Всичко живо помисли, че Татко Ягуар ще отскочи встрани, но за всеобщ ужас той не постъпи така, а остана на мястото си. Ето че бизонът го достигна, рогата му трябваше всеки миг да промушат човека, който, изглежда, се бе парализирал от внезапен страх. Татко Ягуар бе запратен във въздуха — над арената отекна многогласен вик, слял се в едно. Но какво беше това? Татко Ягуар полетя във въздуха изправен, после падна на краката си зад гърба на побеснелия бизон и остана да стои там най-спокойно, сякаш изобщо не бе напускал предишното си място! Животното се обърна и повторно се втурна към него, пак го подхвърли във въздуха и зад гърба си, после още веднъж се обърна и го запокити нагоре, за да се види принудено отново и отново да повтаря същото представление.
Но сега вече хората разбраха, че тази безумно рискована игра на Татко Ягуар е преднамерена и беше изпълнявана от него с голяма смелост и сръчност. Щом бизонът замахнеше с рога, за да нанесе смъртоносен удар, безумно смелият човек поставяше десния си крак между тях и се оставяше да бъде запратен нагоре, за да стъпи пак на земята зад гърба на животното след един дълъг скок. Смайването на зрителите нямаше граници. Каква сила и ловкост имаше във всяко движение на Хамер! Двубоят бе на живот и смърт и въпреки това го видяха да се усмихва.
Колкото по-спокоен бе той, толкова по-неспокоен ставаше бизонът. Той побесня, защото винаги намираше своя неприятел здрав и читав зад гърба си. Зарева от злоба. Движенията и обръщанията му ставаха все по-припрени и несигурни. Очите му се наляха с кръв, което му пречеше да вижда добре. Вече се случваше да не може да прецени точно къде е противникът и да замахне с рогата си във въздуха. Татко Ягуар бе изчаквал този момент. Той отново бе подхвърлен нагоре и отново се озова на краката си зад бизона. Но този път не остана на мястото си, а се втурна бързо напред. Бизонът, канейки се тъкмо да се извърти, бе обърнал към него едната си страна — последва смел мощен скок и Хамер се намери на гърба му. Ножът проблясна в ръката му и острието се заби точно там, където се срещаха последният вратен и първият гръбначен прешлен. Бизонът остана напълно неподвижен почти цяла минута. После мощното му тяло потрепери и той рухна безжизнен, без да издаде никакъв звук. Татко Ягуар се спусна от гърба му и измъкна ножа от врата на животното.