— Сеньор, щяхте да бъдете отличен гладиатор и щяхте да извършите велики подвизи както сред ретиариите, велитите и секуторите, така и между галите, траките и хопломахите [31]. Наистина страшно жалко, че не сте живели по онова време!
— Защо пък страшно жалко? — попита Хамер, криейки, че тези думи много го развеселиха.
— Защото тогава сигурно щеше да бъде споменато името ви по най-славен начин в «Картини от историята на нравите в Рим» на Фридлендер и «Римско държавно управление» на Маркворд.
— Благодаря, сеньор. Ако бях живял по онова време, повече от хиляда години щях да съм мъртъв. По ми е добре, че живея сега и че двете книги на тези господа не споменават нищо за мен.
— Може и така да е! Но в никой случай няма да ви се размине подобно споменаване. Името ви ще бъде цитирано в трудовете по бикоборство редом с имената на най-великите тореадори. Ами как успяхте да повалите страшния «бизон американус» само с един удар с нож?
— Това е резултат единствено на дългото упражняване. Убил съм вече много бизони по същия начин.
— Струва ми се, че тук, в Аржентина, няма бизони, нали? Или може би- науката греши?
— Не греши. Бизоните, за които говорих, съм убивал в Съединените щати.
— В Съединените щати? Ах, тогава трябва веднага да ви попитам дали сте посещавали прочутата Мамутова пещера в Кентъки и дали сте виждали и някоя от находките в Охайо?
— За това ще поприказваме може би друг път, драги сеньор, защото не бива да говорим по предледникови въпроси.
— Значи не бива да говорим нито за благодарността, която ви дължим, нито за вкаменелите животни. Е, тогава ще ви попитам само за какво ли ще си говорим! Като немец съм свикнал да приказвам…
— Немец ли сте? — прекъсна го Татко Ягуар.
— Разбира се, както си личи по името ми Моргенщерн, което, изглежда, не сте чули добре преди малко. Аз съм учен без постоянна служба и изследвам света на предалувиалния период.
— А аз съм лаик и изследвам съвременния свят. Името ми Хамер вероятно ви показва, че сме сънародници.
— Какво, и вие ли сте немец? Аз съм от Ютербок. А вие откъде сте, ако мога да попитам?
— Роден съм в златния Майнц.
. Ах, в Майнц, изградения от Друз [32] Могонциакум [33]! Кастел се намира отвъд реката, на отсрещната страна — «ултериор», както казва латинистът. А какво ви накара да дойдете от Майнц в Северна Америка ?
— Стремежът за изява.
— А оттам в Южна Америка?
— Предпочитам да премълча повода.
При тези думи ведрото му досега лице стана изведнъж много сериозно. Тактичният банкер разбра, че прочутият мъж бе засегнат на някакво болезнено място и даде друга насока на разговора, като учтиво се осведоми:
— Навсякъде ви търсеха, сеньор. И понеже не ви намериха, си вадя заключението, че не сте отседнали в хотел.
— Имам приятели в Буенос Айрес, където мога да живея необезпокоявано. — усмихна се немецът.
— А ще останете ли по-дълго време в града?
— Не. Скоро ще потегля към Андите.
— В каква посока?
— През Тукуман ще се насоча вероятно към Перу. Банкерът наостри уши и бързо попита:
— А дали ще стигнете до Лима?
— Възможно е.
— Имам много важна причина за тези въпроси, сеньор. При мен е на гости мой племенник, който изчаква само някаква удобна възможност, за да се върне в Лима през Андите.
— На колко години е?
— На шестнайсет.
— Тогава по-добре да си остане тук.
— Но той трябва да се върне у дома си. Отдавна вече щеше да е на път, ако бях намерил някой добър и благонадежден сендадор, на когото да мога да поверя момчето. Впрочем то е много добре развито за възрастта си — и физически, и духовно.
— Но, сеньор, помислете за опасностите, които дебнат пътуващите през онези места!
— Помислил съм. Опасностите ще са толкова по-малки, колкото по-благонадеждни и опитни хора пътуват с него. Вие искате да се прехвърлите през Андите. Бих желал да ви задам един въпрос и да го свържа с определена молба.
Той погледна очаквателно Татко Ягуар, а когато немецът продължи да мълчи, без да вдига очи, добави:
— Разбира се, ще заплатя подобна услуга толкова богато, колкото ми позволяват възможностите.
Хамер поклати леко глава и отговори:
— Подобно нещо не се оправя със заплащане. Скитал съм като йербатеро [34] из Гран Чако, като гамбусино [35] из Перу, като чинчилиеро [36] из Андите и като каскарилиеро [37] из Бразилия. Моите спътници са ме придружавали навсякъде. Не се боим от опасностите, защото имаме сили и умение да ги преодолеем, но само докато между нас няма други хора. Присъствието на чужд човек, а още повече на някой много млад и следователно неопитен придружител, би ни отнело сигурността, така че едва ли ще можем да оправдаем доверието, което ни се гласува.