— В Гран Чако ли? — попита дребничкият учен. — Има ли и там вкаменелости, сеньор Хамер?
— И още как! Повече, отколкото другаде! Цялата пампа е вече претърсена, но не и гран Чако, защото заради индианците никой изследовател не се е решил да отиде дотам. Известни ми са местата, където е необходимо само малко да се копне, за да се открият чудесни находки.
— Ура! Тогава много им здраве на пампасите, тръгвам с вас за Гран Чако! Просто не ми е възможно да пропусна такъв изгоден случай, на латински «фруктус», а също и «комодум»!
— Не бързайте толкова, драги! От Буенос Айрес до дивата Чако не се стига тъй лесно, както от Ютербок до Берлин. А пък там няма никакви немски мъжки певчески дружества. Твърде лесно можете да се видите принуден да подемете песента на смъртта с вашия чудесен първи бас.
— И така да е! Ако индианците ми дадат нотите, ще я запея направо, «примо визу», както се казва на латински. Надявам се, че ще ме вземете с вас, нали?
— Надявате ли се? — промърмори Татко Ягуар, като направи замислена физиономия. — Но моля ви, драги сеньор Моргенщерн, поразмислете и сам се запитайте дали сте подходящ за подобно опасно начинание.
— За някой мастодонт или глиподонт рискувам всичко, дори живота си. Няма да отхвърлите молбата на един свой сънародник от Ютербок, нали?
— О, и още как! Ще трябва непременно да се откажете от тази мисъл.
Никой не биваше да се сърди на Татко Ягуар, че по време на опасното си пътуване искаше да има около себе си само изпитани хора. По израза на лицето му си личеше, че молбата на дребосъка не му бе приятна. Ето защо домакинът насочи разговора към друга тема.
След вечеря гостите си тръгнаха. Докато се сбогуваха, домакинът прояви достатъчно такт, за да не споменава повторно желанието си. Знаеше, че Татко Ягуар щеше да дойде пак, за да получи нужната му сума и тогава можеше отново да поговорят по този въпрос. Но доктор Моргенщерн не беше толкова деликатен. Той хвана ръката на Хамер и го попита настоятелно:
— И така, сеньор, колко коня трябва да си купя?
— Коне ли? А за какво?
— Е, ами за пътуването ни. Нали трябва да имам коне, кирки и лопати, а и други инструменти.
— Само това ли? — попита Татко Ягуар почти разгневен.
— Ами какво друго?
— Някой товарен влак. Или си мислите, че след като изкопаете такъв гигантски слон, той ще отиде самичък до Ютербок, за да стане там член на нашата «Немска лира»?
При тези думи Хамер си тръгна, зарязвайки дребосъка. Банкерът го придружи до изхода. Тъкмо когато се канеха да се сбогуват, се появи криминалният служител, който беше разследвал вчерашния инцидент. Той съобщи, че бикоборецът Антонио Перильо не е могъл да извърши престъплението, защото успял да докаже невинността си чрез непоклатимо алиби.
Те поговориха още известно време по този въпрос. Осветявани силно от лампата, която държеше един пеон, не забелязаха, че бяха наблюдавани.
Когато преди малко полицаят завиваше в улицата, където се намираше вилата, по петите му вървяха двама мъже толкова потайно и тихо, че той изобщо не усети присъствието им. В момента те стояха насреща, от другата страна на улицата. Нощта бе тъмна, но и да беше по-светла, едва ли щяха да бъдат забелязани, тъй като те се бяха сгушили в храстите на орлеановия плет. Бяха двамата негодници, опитали се да убият безобидния доктор Моргенщерн.
— Знаех си, че този полицай ще отиде при банкера — прошепна Антонио Перильо на своя придружител. — Значи ненапразно дебнахме пред жилището му. Как ми се иска да разбера какво има да му казва.
— Знам съвсем точно — отговори другият също така тихо, — ще му каже, че не е възможно ти да си злодеят, защото… Тет-pestad! [39] — прекъсна той мисълта си. Кой ли пък е онзи тип?
— Кой?
— Великанът, застанал до банкера.
Лампата току-що бе осветила цялото лице на Хамер.
— Не го ли познаваш? — попита Антонио Перильо. — Ах, забравих, че ти не беше днес на борбата с бикове. Това е Татко Ягуар, подлецът, който така изложи всички ни. El diabolo se le level [40]
— Та… а… атко Ягу… ар? — попита по-възрастният, разтегляйки силно отделните срички. — Този човек ли е Татко Ягуар! Този!
— Значи го познаваш?
— И още как? Толкова години съм копнял да го срещна, но случайността или по-скоро щастливата ми звезда все е отказвала да ми изпълни това желание. А ето че сега ми е съдено да го видя, за мой късмет, без самият той да ме забележи, съдено ми е да разбера, че е този… този… този човек! Ама че новина! Какво нещо узнах само!
Той прошепна тези думи със запъване, провлачено, като занесен. Антонио Перильо не можеше да си обясни поведението на своя приятел. Затова го попита: