Групата потегли, при което капитанът страхопочитателно вървеше отляво на учения, на една крачка по-назад, а подир двамата следваха Фрице Кизеветер, заобиколен от двете си страни от останалите офицери.
Казармата на Санта Фе представляваше стара неколкоетажна постройка с кула още от времето на испанското господство. Прозорците, а даже и балконите имаха дебели железни решетки. Пред фасадата на сградата се намираха няколко оръдия. Край вратите стояха или седяха войници, а зад решетките на прозорците надничаха многобройни затворници.
— По дяволите! — обърна се ученият към слугата си на немски. — Та това е затвор! Да не ни смятат за разбойници или крадци, за което латинистът казва «ескпилатор» и «вултуриус»?
— Хич не ми се вярва — отговори Фрице. — След туй приятелско и учтиво възприемане няма да вземат да ни опандизят, я! По-скоро ми се чини, че в главите им са породени най-благородни намерения спрямо нас. Я да влизаме! Все ще се намерим пак навън, пък ако ще и изхвърлени, вместо доброволно оттеглили се.
Присъстващите войници отдадоха чест по устав и господата влязоха вътре. Преведоха ги през някакъв вътрешен двор и после по една стълба към няколко много хубаво подредени стаи, пред които се сбогуваха с офицерите. Капитанът направи забележката:
— Незабавно ще се погрижим за закуската, а ще ви изпратим на разположение и ординарец. Днес аз съм комендант, тъй като господин майорът трябваше да отиде до Парана. Има ли господин полковникът… пардон, исках да кажа господин зоологът, някаква заповед?
— Имам, но не заповед, а молба. Наредете бързо да разпитат дали завчера или вчера е пристигнал тук, в Санта Фе, един йербатеро, който е същевременно и сендадор и се казва просто Татко Ягуар. Трябва да разбера къде ще нощува.
— С парахода ли е дошъл?
— Да, от Буенос Айрес.
— Тогава се надявам да ви докладвам до половин час. Капитанът се оттегли, а малко след това се представи един подофицер, който оставаше на тяхно лично разположение. Той им поднесе месо, хляб, плодове и вино «Бордо», което се пие край Ла Плата твърде много.
— Не може да се отрече, че военните имат все пак добри маниери — обади се Фрице. — И до ден-днешен се ядосвам, че не ме взеха в армията. При моите морални заложби щях да се издигна твърде скоро и можех също да подрънквам с дългата сабя и портупея. Да започваме, господин докторе! Ще налея виното.
Той напълни чашите. Двамата започнаха да ядат и пият, седнали непринудено един до друг, от което подофицерът заключи, че Фрице Кизеветер не е слуга, а също е някакъв висш офицер. Фрице нагъваше всичко поднесено с весело безгрижие, но на доктора цялата работа му се струваше все пак съмнителна. Той се обади угрижено:
— Нарекоха ме коронел, значи полковник. Но аз съм човек, посветен на миролюбивата наука, а не привърженик на някоя партия в Аржентина. По какъв начин тогава съм достигнал до това военно звание?
— Сигурно както кучето до киселата краставичка, като я помислило за саламче. Я не си блъскайте главата! Аз нямам нищо против да ме наричат и генерал, оставам си това, което съм, и ще изям с удоволствие всичко, донесено ни от ординареца.
— Но, Фрице, не ти ли се струва, че ме вземат за някой офицер? Тази грешка, на латински «ерор», може много лесно да ни постави в трудно положение.
— Но най-напред постави пред нас тази солидна закуска, което не бих нарекъл никаква грешка.
— Ами последствията?
— Фрице, Фрице, изглежда, ти притежаваш доста от онова качество, което латинистите означават с думата «левитас» — лекомислие.
— Не е възможно да е вярно, господин докторе. Нима римляните са гладували, когато са им поднасяли нещо за ядене?
— Мисля, че не са.
— Тогава никой римлянин не може да ми припише «левитас», ако седна да ям, когато ми поднесат нещо за ядене.
В този миг се появи капитанът, застана мирно и докладва:
— Татко Ягуар е пристигнал тук вчера, а днес рано сутринта е потеглил на път към Лагуна Поронгос заедно с двайсет и трима мъже и едно момче.
— На коне?
— Да. Двайсет от неговите придружители са го очаквали тук от няколко дни.
— Трябва да го последвам. Можете ли да ми намерите коне?
— На вашите заповеди! Колко, ваша милост?
— С два резервни, значи всичко четири.
— От реквизираните или от тези на полка?
— Не от полковите, понеже не умея да яздя по войнишки.
— Значи от реквизираните — заяви офицерът с лека усмивка. — А кога ще заповяда ваша милост да бъдат оседлани конете?
— След час.
Капитанът козирува и се отдалечи. Когато след малко се появи подофицерът, за да донесе цигари и да разчисти остатъците от закуската, Моргенщерн го попита: