— Драги, не бих ли могъл да получа вещите си? Тъй като параходът тръгва оттук едва следобед, а аз не знаех къде ще се настаня, оставихме багажа си временно на борда. Имаме един голям вързоп, на латински «сарцина», където са инструментите, и един обвит в кожа пакет, наречен на латински «фасцис», който съдържа книги.
— Веднага ще бъдат донесени, сеньор коронел! — С тези думи подофицерът бързо излезе навън.
След четвърт час капитанът се върна и рапортува, че конете са готови.
— Колко струват? — попита Моргенщерн.
— Разбира се, нищо, ваша милост — усмихна се офицерът.
— Но аз искам да ги платя!
— Един зоолог не е необходимо да плаща.
— Защо не?
— Такива са обичаите на тази страна, сеньор.
— Странно! Тази страна беше цивилизована от испанците, които са възприели езика и нравите си от римляните. Но никъде не съм чел, че при римляните учените са получавали безплатно коне. По-късно ще направя усърдно справки по този въпрос, защото това засяга един културно-исторически период от значителна важност. Изглежда, Аржентина е единствената страна, запазила този хубав обичай. Но тя е извънредно консервативна и в едно друго отношение. В своите пампаси е запазила за нас свидетели и доказателства за отдавна загинали форми на живот. Няма да говоря за мастодонта и мегатериума, но все пак трябва да ви попитам, сеньор, дали не сте имали вече щастието да видите някой човек от терциера?
— От терциера? — повтори капитанът смутено. — А ще заповяда ли ваша милост какво лице трябва да си представя под този човек от терциера?
— Не заповядвам, а само ви моля. Още в по-старите пластове на плеистоцена са намирани следи от огън и каменни сечива. По-късно са открити дори и човешки скелети. Следователно в пампасите трябва да са съществували хора още в средата на терциера, които по странен начин са имали пробита гръдна кост и тринайсет прешлена вместо дванайсет. Възможно е след хилядолетия да притежаваме само единайсет или десет, или даже още по-малко прешлени, което никак не би ме учудило.
— От което може да се направи изводът, че още по-късният човек изобщо няма да има кости — намеси се Фрице много сериозно на испански език.
— Възможно — кимна докторът. — Изменението на живите същества продължава непрекъснатия си ход, макар да не сме в състояние да си представим бъдещите форми. Да вземем един рядък пример и да поговорим за зъба на пещерната мечка. Виждали ли сте вече такъв зъб, сеньор капитан?
— Не. — обади се запитаният, който вече наистина не знаеше какво да мисли за «полковника».
— Този зъб, имам предвид кътника, е по такъв начин… Той бе прекъснат. Влязоха няколко войници, които носеха багажа, и като го оставиха на земята, се наканиха да се отдалечат. Както се виждаше, един от вързопите съдържаше две кирки, два бела и две обикновени лопати, а обвивката на другия се беше разкъсала и от него изпаднаха няколко книги. Капитанът се наведе услужливо, за да ги вдигне и постави на масата. Тъй като една от тях се отвори, погледът му падна върху заглавието й. Печатните букви гласяха:
«Nuestros predecesores» [44]. А на вътрешната страна на корицата можеше да се прочете името на доктор Моргенщерн от Ютербок. Офицерът разтвори бързо втората, третата и четвъртата книга. На всички бе написано същото име. Тогава той попита припряно:
— Как се нарекохте преди, сеньор… зоолог?
— Доктор Моргенщерн от Ютербок.
— Да не би това да е истинското ви име?
— Разбира се.
— Можете ли да го докажете?
— Много лесно.
— А с какво?
— С моя паспорт.
— Дайте го!
Тези думи прозвучаха заповеднически, гневно. Ученият извади от портфейла паспорта си и го подаде на офицера. Едва хвърлил поглед в него, капитанът извика:
— Que yerro у que desverguenza! Mas aim quo semejanza! Sois bribones, sois embusteros! [45]
— Мошеници! И измамници? Ние? — попита Моргенщерн. — Сеньор, ще бъдете ли тъй любезен да ни кажете как достигнахте до подобна преценка, която е абсолютно неоснователна, «инанитер», както би казал латинистът.
— Я ме оставете на мира с вашите латинисти! Как можете да ни мамите и да се представяте за полковник Глотино, зетя на нашия генерал Митре?
— Нима съм се представял? — кипна от своя страна Моргенщерн. — Как се осмелявате да ме наричате мен, един немски поданик, лъжец?
— Мълчете! Знаете ли, че мога веднага да ви затворя?
— Можете. Но след това няма как да се оправдаете. А един немец не се оставя току-така да го тикнат в затвора, без да потърси отговорност за това!