— Назад, негодници! — каза заповеднически той. — Забравихте ли, че съм офицер! Капитанът ви е полудял, щом се осмелява да ви кара да гоните придружителя на един полковник. Тичайте бързо при mediko militar [47]! Заповядвам му незабавно да прегледа капитана и да започне да го лекува!
Тази хитрост подейства веднага. Те се оттеглиха смаяни, а неколцина от тях дори наистина се разтичаха, за да потърсят лекаря. Фрице скочи на крака, раздаде набързо още няколко удара наоколо, после пак вдигна вързопа на рамо и последва доктора, който се отдалечи с бързи крачки в посока към града. След като го застигна, Фрице започна да ругае:
— Не бях виждал още такваз разпасана сбирщина! И туй ми било войници! Ама че герои! Трийсет срещу един, който на всичко отгоре носи и багаж! Искаха да ме напердашат здравата!
— Пострада ли? — попита го загрижено господарят му.
— Де да знам. Най-напред трябва да се огледам. Засега все още не чувствам болка. Дано и по-късно не се появи това неприятно чувство.
— Слава Богу, че не ни сполетя и нещо по-лошо. Наистина постъпихме лекомислено, като се изложихме на такава опасност, на латински «перикулум». Да потърсим някой хотел!
Оглеждайки се, те тръгнаха из улиците и така стигнаха до една къща, над чиято врата се намираше табела с надпис: «Posadaрог pasageros» [48]. Тази странноприемница нямаше особено привлекателен вид. Сградата бе строена от глина и се състоеше само от приземен етаж, една широка и ниска врата и два отвора вместо прозорци, в които нямаше нито рамки, нито стъкла. Отстрани се намираше двор, обграден със зид, откъдето се чуваше цвилене на коне. Фрице се запъти към тази съборетина.
— Тук ли ще влезем? — попита докторът и по лицето му се изписа израз на явно колебание.
— Да — отговори Фрице.
— Но изглежда също като някой вертеп!
— Няма да ни навреди, стига пак да не ни изхвърлят. Наоколо има само вертепи. И тъй, напред към нови удоволствия!
След като влязоха, забелязаха, че вътрешността на странноприемницата се състои само от едно помещение. Липсваха маси и столове, но затова пък имаше няколко хамака и ниски столчета без облегалки. На едно от тях седеше ханджията, слаб и мръсен човек, който се надигна и кланяйки се дълбоко, попита за желанието на сеньорите. Фрице захвърли багажа на земята и отвърна вместо Моргенщерн:
— Можете ли да ни набавите четири коня, два от които да бъдат ездитни, а другите два — товарни?
— Ще ги наемете ли?
— Не, ще ги купим.
— Накъде сте тръгнали?
— За Гран Чако, за Тукуман, а може би и още по-далеч.
— Имам чудесни коне за Продан. Нека ваша милост заповяда в двора!
Той отвори страничната врата, водеща към двора. Двамата го последваха. В един от хамаците лежеше някакъв мъж, когото изобщо не бяха забелязали. Щом чу, че става дума за продажба на коне, той скочи от хамака и тръгна подир тях. Навън стояха дванайсет изтощени и полумъртви от глад кранти, чиито външен вид беше толкова изпосталял, че дори докторът, който нищо не разбираше от коне, поклати глава и каза:
— И това ми било коне! Бих ги взел по-скоро за онези животни, които латинистът нарича «капер» или «хиркус».
— Какво означава това? — попита ханджията.
— Козел.
— Тогава няма какво да говорим повече. Конете ми не са козли. Той се извърна гордо, за да се прибере в стаята. Тогава пред двамата дребосъци се изправи посетителят, който бе лежал в хамака. Той ги огледа любопитно. Беше облечен като тях, в червени дрехи, но носеше високи ботуши, чиито кончови закриваха бедрата му. Лицето му бе обрасло с такава гъста брада, че се виждаха само носът и очите. Изпод шапката се показваше дългата му коса и се спускаше чак до плещите. Въпреки това мъжът правеше впечатление на човек, от когото няма нужда да се пазиш. Той се поклони и каза:
— Сеньори, чух, че ваша милост се кани да стигне до Гран Чако и може би ще мога да ви бъда от полза с моите съвети. Откъде идвате?
— От Буенос Айрес.
— Там ли живеете?
— Не. За пръв път идвам в тази страна.
— Чужденец ли сте? А къде сте роден?
— В Германия.
— Значи немец! А какво работите? Не ми се сърдете за този въпрос, имам добри намерения!
— Аз съм учен, зоолог, искам да отида в Гран Чако, за да изкопая там допотопни животни.
— Аха! Може би някой мастодонт?
— Надявам се!
— Или някой мегатериум?