— Вие знаете имената на тези животни?
— Разбира се! Аз съм ваш колега.
— Какво? И вие ли сте учен? — попита Моргенщерн учудено, понеже този човек приличаше на истински гаучо, а не на учен. — А може би сте и зоолог?
— Да, защото съм следвал всичко, но всъщност съм cirujano [49], ако ваша милост няма нищо против.
— Значи лекар!
— Да. Позволявам си да се представя на ваша милост. Познават ме навсякъде, но вие надали сте чували прочутото ми име, защото сте чужденец. Казвам се доктор Пармесан Руи ел Иберио де Саргуна и Кастелгардианте.
— Благодаря! Казвам се доктор Моргенщерн, а името на моя слуга е Кизеветер.
— Две хубави имена, но ще ми разрешите да остана на мнението, че моето е по-благозвучно, а и може да се изговори много по-лесно. Аз съм потомък на древна кастилска благородническа фамилия. Какво ще кажете за една ампутация на целия крак, и то по такъв начин, че първо да се изрежат меките части, а после просто да се извади ябълката на бедрената кост от ямката на тазовата кост?
— Бедрената кост, наречена «ос феморис»? И тазовата кост, наречена «пелвис»? Не ви разбирам, сеньор. Защо трябва да бъде ампутиран кракът на нещастния човек? Ранен ли е? Нима има вече гангрена?
— Нищо подобно. Кракът е съвсем здрав.
— Но защо трябва да бъде отрязан?
— Защо ли? Cielo [50]! Ама че въпрос! Човекът е съвсем здрав и се чувства добре. Нищо му няма, абсолютно нищо. И аз изобщо нямам предвид някой определен човек, а само допускам, разберете ме добре, допускам, че ми се налага да ампутирам нечий крак. Ще повярвате ли, че имам необходимата сръчност?
— С най-голямо удоволствие, сеньор. Но въпреки това съм много радостен, че само допускате подобен случай. Вече си бях помислил, че ще трябва да ви помагам и да държа крака на нещастника.
— Това съвсем не е необходимо, защото нямам нужда от помощ, Действам с такова умение и бързина, че болният хич нищо не усеща. Едва когато, вече оздравял, стане от леглото, забелязва, че има само един крак. И така се справям не само с краката, ами с всякакви крайници. Едно ще ви кажа, сеньор, аз отсичам всичко, всичко!
Той придружи думите си с толкова енергични движения на ръката, че докторът извика изплашено:
— Боже мой! Аз съм здрав, съвършено здрав! Няма нужда да ми ампутирате нищо!
— За съжаление! Наистина страшно жалко, че не сте ранен или пък нямате някое хубавичко наяждане на кост. Щяхте да изпитате огромно удоволствие от изкуството, с което щях да освободя тялото ви от въпросния крайник. Винаги си нося инструментите. Какво мислите например за отрязването на ръката от лакътната става? Наблюдавали ли сте вече тази чудесна операция?
— Не. Но ви уверявам, че лактите ми са в пълна изправност.
— О, що се отнася до това, нямаше да бъде никак лошо, ако бяха раздробени от куршуми или пък ако бяха станали негодни от някакво старо изкълчване. Щях да ви ги отрежа за ваше най-голямо възхищение, а после пак щяхте да си служите с ръцете доста сносно.
— Не се и съмнявам, сеньор, но въпреки това предпочитам да не изпадам в такова положение, че да се наложи отрязването им.
— Тогава вие може и да сте учен човек, обаче нямате смелост да принесете на науката някаква жертва. А това е страшно жалко, защото аз отсичам всичко, всичко!
— Възхищавам се от умението ви, сеньор, но за съжаление нямам време да се разпростирам по-нашироко върху тази тема. Търся коне за моето пътуване, а тъй като тук не намерих подходящи животни, се налага да продължа…
— Не се тревожете — прекъсна го хирургът. — Аз съм на ваше разположение.
— Вие ли? Да не би да знаете къде могат да се намерят четири здрави и издръжливи коня?
— Не само знам, но и аз самият се каня да си купя един.
— И къде може да стане това?
— В една малка естансия [51], намираща се на половин час път от града. Но няма защо да бързаме. Можем да направим покупката и чак утре рано сутринта. Научих, че естансиерото [52] е заминал нанякъде и ще се върне едва тази вечер.
— Тогава ще трябва да потърся някаква друга възможност, защото нямам време за губене.
— Защо? Допотопните животни няма да ви избягат.
— Няма, обаче искам да настигна група мъже, тръгнали към Лагуна Поронгос.
Хирургът наостри уши.
— Кои са те? Да не би да имате предвид Татко Ягуар и неговите хора?
— Да, него имам предвид. Нима го познавате?
— Не по-зле от самия себе си. Та аз съм от неговата група. Трябваше да се съберем тук, но се забавих непредвидено горе в Пуерто Антонио, тъй че закъснях. Вече бяха тръгнали. Вярно, че можех веднага да си купя кон и от града, за да ги последвам, но тук не е възможно да се намери никакво свястно животно. Затова предпочитам да изчакам до утре сутринта, когато ще купя добър кон и няма да се изложа на опасността да го видя как рухва на земята под мен.