Гаучото набожда такова парче месо на пръчка или направо на ножа си и го държи над огъня. После пъха в устата си позапечената страна, отрязва хапката под носа си и продължава да пече останалото парче. Изпеченото в прясна кръв месо се нарича „asado“. Ако върху него се намира още и „cuero“ [64], тогава то представлява най-изискан деликатес и се нарича „asado con cuero“ -асадо с кожата.
Скоро запламтяха огньовете, край които насядаха гаучосите и другите слуги, за да изядат любимия си специалитет. Изобщо не се погрижиха за двамата немци. Но затова пък по време на яденето и разговорите хирургът им правеше компания, макар че те не проявяваха към него кой знае колко голямо уважение. Маниакалното му увлечение по хирургията не му позволяваше да забележи, че се отнасяха към него по-скоро иронично, отколкото сериозно.
Доктор Моргенщерн щеше да се чувства съвсем изоставен, ако махордомото не бе счел за свой дълг да се заеме с него. Той му отдели половин час и се погрижи да не му липсва ядене и пиене.
Вечерта се завърна естансиерото, който веднага се съгласи да им продаде пет коня на обичайната цена. Той се зарадва да завари у дома си европейци, поне единият от които се намираше в страната от толкова кратко време, че можеше да го осведоми за последните събития отвъд океана. Гаучосите седяха навън край огньовете си и все още ядяха или по-скоро отново бяха започнали да ядат, тъй като хора като тях са в състояние да погълнат огромни количества месо. Почивките между храненето запълваха с пиперливи шеги, с разкази за буйни страсти или с патриотични песни в съпровод на китарите си. Рядко може да срещнете някой гаучо, който да не притежава китара.
Още при завръщането си, естансиерото бе научил за случилото се в корала и бе поклатил глава в недоумение как е възможно човек да се осмели да дразни един бик, само за да се убеди дали е безразличен към червения цвят, или не. В течение на разговора той разбираше все по-добре, че Моргенщерн е голям особняк и същевременно душа човек, който мисли само за своята научна дейност и почти нищо не разбира от обикновения живот и неговите изисквания. Мястото му бе навсякъде другаде, само не и в пампасите, а камо ли в Гран Чако, където пътникът е заобиколен от многобройни опасности и денем и нощем. Затова, след като получи отговор на всичките си съчувствени въпроси, той най-сетне каза:
— Но, драги сеньор, действително ли си мислите, че ще постигнете целите си, без да загинете в онези диви местности? Нямате и представа какво ви очаква в Гран Чако или в Кордилерите.
— Що се отнася до това, знам много добре какво е положението там! — отвърна ученият. — Чел съм книгата „Excursion au Rio Salado et dans le Chaco“, par Amede Jacques [65].
— Тази книга не ми е известна, но знам, че четенето далеч не може да помогне на човек, пък макар и на най-учения, да понесе лишенията и да преодолее опасностите, които ви очакват. Или си мислите, че можете да разчитате на тъй наречения дон Пармесан?
— Защо не? Та той е учен човек.
— Глупак е той и нищо повече!
— Но нали е известен хирург?
— И хабер си няма от тая работа. Хирургията е неговата фикс-идея. Този сеньор не е отрязал още нито косъм, нито нокът на когото и да било, макар че навсякъде мъкне със себе си торба, пълна с инструменти.
— Значи е само идея-фикс? Просто да не повярваш!
— А защо не? Има много хора, страдащи от подобни щурави идеи. Запознах се например с един, който живее с фикс-идеята Да търси кости от животни, живели преди хиляди години. Ако Ной знаеше, че подобни същества имат някаква стойност, щеше съвсем сигурно да вземе и тях в ковчега си.
— Сеньор, това не е фикс-идея, защото човекът положително е някоя много умна глава, някой палеозоолог също като мен! — извика Моргенщерн въодушевено. — Тук ли живее този човек?
— Сега да.
— Къде е, къде? Може би ще мога да се запозная с него?
— Да се запознаете? Изобщо не е необходимо. Отдавна го познавате, защото това сте вие самият.
. — Аз ли? Ааа! Ооо! — възкликна провлечено ученият и устата му остана широко отворена. — Мен ли имате предвид, мен? Значи според вас страдам от някаква идея-фикс, от болезнено фантазиране?