— Разбира се. Не ми се сърдете, сеньор, но е така, наистина е така. Каква полза може да имате от допотопните гущери?
— Каква полза ли? О, един-единствен подобен гущер, на латински «лацерта», може да ме направи прочут човек.
— Не виждам как може да стане това, но ще ви повярвам. А каква ще ви е ползата от една известност, която изобщо няма да успеете да придобиете, тъй като ще загинете по пътя? Както разбирам, изобщо не сте екипиран за пътуване през Гран Чако.
— О, не е вярно! Имам оръжия, книги, кирки и лопати. А вие ще ми продадете необходимите коне. Освен това с мен е и дон Пармесан, който познава Чако.
— А аз ви казвам, че не познава пустинята, най-много понякога да е стигал до границите й.
— Но той е от хората на Татко Ягуар!
— Не вярвам. Татко Ягуар няма нужда от глупаци.
— Но каква причина би могъл да има да го твърди, ако не е вярно?
— Ще ви кажа, сеньор. През деня той мечтае само за хирургията си, а през нощта я сънува. Тича от едно селище до друго, за да намери счупени кости или някакви други наранявания. Казали сте му, че се каните да отидете в Гран Чако, и той още в самото начало е бил убеден, че при вас ще има счупени кости, удари с нож, куршуми и всякакви рани и е предложил да ви придружи. Но ако изпаднете в беда, той няма да ви спаси.
Естансиерото искрено му желаеше доброто. Моргенщерн се загледа пред себе си мълчаливо и замислено. Ето че Фрице, който седеше при тях, се обади:
— Сеньор, не ни плашете. Ние сме прусаци, а прусакът се оправя навсякъде. Бил съм вече на север в Тукуман и ми се струва, че и този път ще се доберем щастливо до там.
— Както искате! — отвърна естансиерото. — Няма да рискувате моята кожа, а вашата. Така че не ще ме боли, когато ви я смъкнат. Но ви желая всичко най-добро.
Той стана и попита дали може вече да им покаже къде ще спят. По правило хората по онези места си лягат много рано, за да станат навреме. Двамата гости бяха настанени на меки постели от кожи и заспаха под звуците на песните, които все още долитаха отвън.
Събудиха се тъкмо когато слънцето изгряваше. Гаучосите бяха вече на крак, макар че си бяха легнали много късно. Хирургът бе пренощувал в малкото ранчо на един от тях. Естансиерото също беше станал. В железен котел над огнището вреше «пучеро» — смесица от варено месо, царевица, маниока, сланина, зеле и моркови. За пиене имаше мате, но докторът се отказа от него, за да не се изгори отново.
След като се нахраниха, отидоха на пасището при конете. Въпреки не особено любезните думи на Фрице от предишната вечер, естансиерото бе толкова безкористен, че сам избра четири от най-добрите си коня и ги даде на Моргенщерн срещу общата сума от двеста марки, пресметната в немска парична единица. Но към хирурга не се отнесе така любезно. Изглежда, не беше особено благосклонен към него. Дон Пармесан бе принуден сам да си избере коня и да заплати повече, макар че изборът му не беше особено сполучлив. Да предложат пари за получената храна и напитки, бе равносилно на обида. Дон Пармесан си купи старо седло от един гаучо. Естансиерото продаде на двамата немци две товарни и две ездитни седла. Ездитните седла бяха от вида, наречен «рекадо», и се състояха от няколко свързани помежду си части, които могат да се разгъват и да се използват при пренощуване като постеля. Щом уредиха всичко това, тримата пътешественици потеглиха.
— La enhora buena de lavuelta! [66] — извика подир тях естансиерото. — Пазете се от индианците в Гран Чако, използват отровни стрели! А те са много по-опасни от куршумите на пушките!
Това предупреждение, направено с добри намерения, не беше неоснователно. Индианците от Южна Америка си служат и до ден днешен с малки остри стрели, издухвани от дълги цеви. Необходимата отрова се приготвя от сока на стрихниновото дърво и от един вид лиана, наречена от тях маракури. Към този сок прибавят чер пипер, лук, плод от индийска билка [67] и други, непознати за нас, растения. Сместа се вари до сгъстяване и запазва гибелното си въздействие с години, макар че, докато е прясна, действа по-бързо. И най-малкото нараняване от стрела, намазана с нея, води до неминуема смърт и на хора, и на животни, но отровата е опасна само когато попадне непосредствено в кръвта — също като змийската отрова. Така индианците убиват всички животни, годни за ловуване, и после ги изяждат, без да имат някаква вреда. Веществото, което всъщност има отровно въздействие, се нарича курарин, един алкалоид, съдържащ се в кората на споменатите растения. Той убива като парализира гръдните мускули и спира кръвообращението. Каква е силата на тази отрова, ни показва следният пример: ягуар, ранен от подобна мъничка стрела толкова леко, че изобщо не я е усетил, пада мъртъв на земята само след две минути.