Това последно обстоятелство привлече най-силно погледите на всички. Гаучо с книги! Никой не беше виждал още подобно нещо. Освен това дребосъкът бе най-старателно избръснат, което не можеше да не направи също така впечатление. На всичко отгоре се спря на вратата за миг и поздрави високо с «Buenos dias» [4], нещо, което другиму не би минало и през ум. След това се отправи към една току-що освободила се маса, настани се, отвори книгите и започна да ги прелиства и чете задълбочено, като че беше съвсем сам. Това бяха две издания на Кралската академия на науките в Берлин от Е. д’Алтон и Вайс.
Шумът, който цареше до преди малко, се превърна в най-дълбока тишина. Човечето беше изненадало хората. Те не знаеха какво да мислят за него. Но това, изглежда, хич не го вълнуваше. Той изобщо не го забеляза; четеше и не се смути дори след като наоколо отново започнаха да шумят и да говорят за борбата с бикове. Едва когато един от келнерите, също така дребен като него, се приближи, за да го попита какво желае, той вдигна поглед и попита на чист испански:
— Имате ли бира? Имам предвид «церевизия», както се казва на латински.
— Да, сеньор, имаме бира, по шест книжни талера бутилката.
— Донесете ми една бутилка, на латински «ампула» или «лагена».
Келнерът го погледна учудено, донесе бутилката и напълни чашата му с бира. Гостът обаче не започна да пие и не вдигна поглед от книгите си. Никой не се занимаваше повече с него с изключение на един човек и той бе Антонио Перильо, бикоборецът. Той почти не го изпускаше от очи, цялото му внимание изглеждаше погълнато от него дотолкова, че дори престана да участва в разговора. Най-сетне стана, приближи се до дребосъка и каза много учтиво:
— Извинете, сеньор! Като че ли се познаваме? Облеченият с червени дрехи дребен гаучо вдигна изненадано поглед от книгата, стана от стола и отвърна по същия учтив начин:
— Съжалявам, сеньор, трябва да ви кажа, че се заблуждавате. Не ви познавам.
— Тогава имате причини да го твърдите. Убеден съм, че вече сме се срещали горе край реката.
— Не, понеже изобщо не съм бил там. Намирам се в тази страна едва от една седмица и не съм направил нито крачка извън Буенос Айрес.
— А може би ще ми разрешите да попитам откъде сте всъщност?
— От Ютербок, което се пише и с «к» и с «г» на края. И досега не е решено кое е по-правилно. Но аз твърдо държа на «Ютербок» [5].
— Това селище ми е напълно неизвестно. Ще имате ли добрината да ми кажете името си?
— С най-голямо удоволствие. Моргенщерн, доктор Моргенщерн.
— А професията ви?
— Аз съм учен, или по-точно казано, частен учен.
— И с какво се занимавате?
— Със зоология, сеньор. Понастоящем съм дошъл в Аржентина, за да търся глиптодонти, мегатериуми и мастодонти [6].
— Не разбирам. Никога не съм чувал тези думи.
— Имам предвид гигантския броненосец, гигантския ленивец и гигантския слон.
Лицето на бикобореца се удължи, той погледна дребния човечец изпитателно и след това попита:
— И къде ще търсите тези животни?
— Естествено в пампасите, за които за съжаление все още не може да се каже със сигурност дали са се образували преди, или по време на дилувиума.
— Дилувиум? Сеньор, разбирам! Използвате някакъв непонятен език, за да ми намекнете, че разговорът с мен ви е неприятен.
— Но тоя език съвсем не е толкова непонятен, както си мислите. Надникнете в тези две книги, чиито автори са много добри познавачи на дилувиума! Вайс и Д’Алтон положително са ви познати и…
— Не, съвсем не — прекъсна го бикоборецът. — Не познавам тези двама господа. Но за вас все още мога да твърдя, че ви познавам, и то по-добре, отколкото си мислите. Ще признаете ли, че това облекло е само предрешаване?