— Сигурно ще поостанете известно време при нас, за да изчакате още някои спътници или слуги, които ще се присъединят към вас, нали, сеньор?
— Не. Имам само един спътник, сеньор Пармесан, а също и само един слуга — Фрице Кизеветер.
— Какво? — възкликна офицерът. — Значи след вас не идва някой, който да ви донесе необходимите неща за едно пътуване през Гран Чако?
— Не. Имам вече всичко, от което се нуждая.
— Лъжете се, сеньор. От какво ще живеете? Имате ли брашно?
— Не.
— Сушено месо, мас и сланина?
— Не.
— Кафе и чай? Какао и тютюн?
— Не.
— Барут, кибрит и всички онези дреболии, без които не може никой културен човек? Дрехи, обувки, ножици и други инструменти?
— Дрехите ми са си на мене. С барут съм напълнил цяла кожена торба.
— Не е достатъчно. А и всичко останало ви липсва. Какво ще пиете и ще ядете? Имате ли съдове за готвене?
— Не ми трябват, понеже няма да готвя. Ще пия вода и ще ям месо.
— Но няма да ги намерите навсякъде.
— О, ще ги намеря. Вода има във всички местности, а с месо ще се сдобием чрез лов.
— Ами добър стрелец ли сте?
— Фрице стреля отлично.
— Тогава да ви кажа, че няма навсякъде вода. Отвъд Рио Саладо ще се озовете в Montes impenetrabiles sin agua [68]. Там можете да страдате от жажда седмици наред, без да намерите и глътка вода. А месо? Ако не сте добър ловец, сигурно ще умрете от глад.
— Едва ли! Чел съм, че стотици трапери и ловци в Северна Америка живеят от месото на диви животни. Няма да страдаме от глад, наричан от латинистите «фамес».
— Южна Америка не е Северна Америка. Ами индианците!
— Няма да ми сторят нищо лошо, защото и аз няма да им причиня никакво зло.
— Лъжете се. В определени времена от годината сме принудени да им плащаме данък в коне, говеда и овце, който ние естествено наричаме «подарък», за да не унищожават стадата ни и да не ни крадат добитъка. Но въпреки това те често преминават границата и откарват стотици глави добитък. При това взимат в плен и хора, отвеждат ги в Гран Чако, за да ги освободят само срещу пари. После идват най-открито в градовете ни при представителите на властта и искат откуп.
— Ами тогава не им го давайте, а ги накажете!
— Не става, сеньор. Ако пребием такъв пратеник, белите пленници, за които става въпрос, са загубени. А какво ще правите, ако пленят и вас?
— Мен няма да ме хванат. Аз съм изключително хитър и предпазлив, което латинистът нарича «астутус» и «катус» или «пруденс».
— Може и така да е. Нямам намерение да проверявам. Ами дрехите ви! Докога ще останат в това състояние? Из пущинаците много бързо ще се превърнат в парцали.
— Ще ги пазя.
— И ботушите. Носите ботуши на гаучо — без подметка. Мислите ли, че краката ви ще могат да стъпват по тръните и бодлите на Гран Чако?
— Ами нали яздя?
— Конят ви може да умре!
— Имаме резервни коне. О, за всичко съм помислил. Впрочем не сме предоставени изцяло сами на себе си. Ще се срещнем с приятели.
— Кои са те?
— Хората на Татко Ягуар.
— Ах! Познавате ли го?
— Да. Срещнахме го в Буенос Айрес. Тръгна на път преди нас, но ще го настигнем.
— Той беше тук. Канеше се да отиде до Лагуна Поронгос и да остане там за два дена.
— Тогава сигурно ще се срещнем, защото, ако тръгнем утре сутринта навреме, привечер ще достигнем лагуната.
— А той знае ли, че искате да правите разкопки на допотопни животни?
— Да. Увери ме, че в Чако ги има.
— А предложи ли ви да го последвате? — попита офицерът невярващо.
— Не. Помолих го да ме вземе, но ми отказа.
— Тъй си и мислех. Той си има друга работа и няма да тръгне с вас да търси стари кости. Значи сте го последвали тайно, без знанието му?
— Да, тайно, за което латинистът употребява думите «кландестинус», «фуртинус» и «латито».
— Опасявам се, че в латинския имате основание да сте по-уверени, отколкото в приятелското посрещане от страна на този прочут мъж. Върнете се! Копайте из пампасите за стари останки! Това не е толкова опасно, колкото пътуването през Чако, където зад всяко дърво може да ви дебне ягуар или индианец!
— Вече ви казах, че не се боя от индианците, а в случай че ме срещне ягуар, аз открих изпитано средство веднага да обръщам в бяг всеки див звяр, следователно и всеки ягуар.
— Много ми се иска да науча такова средство!
— Еее, вярно, че е все още тайна, но тъй като ни посрещнахте толкова дружелюбно, ще ви го кажа. Нападне ли ви някое диво животно, увиснете на опашката му, наричана от латинистите «кауда». Дори и най-кръвожадният звяр ще побегне начаса.