И така, те насочиха конете си на североизток. Пътят водеше през открита равнина, където не се виждаше нищо друго освен трева и небе. Следите бяха ясни. Към обед намериха бистър извор, където бе лагерувала групата, предвождана, както мислеха, от Татко Ягуар. Те също скочиха от седлата, за да се напият най-после до насита, а после да напоят конете и да ги оставят да си отпочинат. След час отново тръгнаха на път.
На верижката на часовника си доктор Моргенщерн имаше окачен малък компас. Когато го погледна, той видя, че следата е извила още по на изток. Посоката й не беше вече на североизток, а на изток-североизток. Това още повече впечатли хирурга. Той поклати глава и каза:
— Продължим ли да яздим така, и през целия си живот няма да стигнем до Чако. Ако не се лъжа, отиваме към онази област на Рио Саладо, където се намира Пасо де ла Каняс или дори Пасо де Кебрачо. Дали наистина пред нас е Татко Ягуар? Имам голямото желание да се върна или да се отправя наляво.
— Аз ще яздя натам, накъдето води следата — отвърна Моргенщерн. — Където има следи, ще намериш и хора. А където има хора, има и нещо за ядене.
Това заключение направи добро впечатление на дон Пармесан, защото, като кимна в знак на съгласие, той каза:
— Така е! Днес може би ще се наложи да гладуваме, понеже все още не ни се е мярнало никакво животно с изключение на лешоядите, които са навсякъде, но за съжаление не се ядат. И така, нека яздим по следата!
Отново продължиха. Половината следобед беше изминал, когато хирургът посочи с ръка напред и каза с такъв глас, сякаш се опасяваше, че ще бъде чут:
— Un avestruz, un avestruz! [72]
Другите двама погледнаха, накъдето им сочеше, и наистина забелязаха един щраус, който доста далеч напред усърдно обработваше земята с клюна си и не бе видял конниците, защото беше с гръб към тях.
— Ще има месо, ще има месо! — продължи дон Пармесан. — Ще уталожим глада си.
— Но едва когато птицата ни падне в ръцете — обади се Фрице. — Чувал съм, че щраусът се ловува много трудно.
— Правилно са осведомили ваша милост. Той ще ни се изплъзне.
Докторът сложи пръст на носа си и важно-важно каза:
— Сеньор, сетих се! Науката се притича на помощ на човека при всяко затруднение. Тя ни учи, че щраусът завира главата си в земята. Значи накараме ли го да си завре главата в земята, той няма да ни вижда и ще можем да го връхлетим, както Давид е връхлетял върху филистимяните!
— Сеньор — избухна Пармесан, — подигравате ли ми се?
— Нямам такова намерение! Говоря напълно сериозно.
— Тогава отидете при щрауса и го помолете да си скрие главата.
— Предполагам, че това би дало точно обратния резултат.
— И аз така мисля. А как ще го накараме да си скрие главата?
— Ваша си работа, сеньор. Щом не ви е известно средство да се възползвате от моето предложение, това вече не ме засяга, макар и страшно да съжалявам, защото ще гладуваме.
Пармесан се накани да отговори още по-грубо, но Фрице го изпревари:
— Не спорете, сеньори! Струва ми се, че ми хрумна добра идея.
Мислите ли, сеньор Пармесан, че…
— Моля ви — дон Пармесан! — прекъсна го гордо хирургът.
— Добре! И тъй, дон Пармесан, мислите ли, че щраусът ще побегне от един кон?
— Не, напротив, случвало се е да бъдат забелязани пасящи щрауси сред стада коне или говеда.
— Хубаво! Ще сляза от коня и ще залегна с пушката си тук в тревата. Вие двамата ще пришпорите конете, ще опишете широка дъга вляво и вдясно от щрауса, ще го подминете и после ще се опитате да го подгоните насам. Ако щастието е благосклонно към нас, не е изключено да успея да го убия.
Това предложение бе посрещнато одобрително и веднага бе приведено в изпълнение. Моргенщерн подкара коня си, описвайки дъга наляво и надясно из равнината, а Пармесан тръгна наляво, за да принуди птицата да побегне към Фрице.
Американският щраус или нанду се лови с бола, която се хвърля около краката му. Не е лесно да бъде застрелян, защото, за да се прицели, ловецът трябва да спре коня си, а докато конят застане мирно, обикновено бързоногата птица е излязла вече извън обсега на огнестрелното оръжие.
За да не губят време и колкото се може по-скоро да отрежат пътя за бягство на птицата, двамата ездачи пришпориха конете до предела на възможностите им. Нандуто, изглежда, не обръщаше внимание на нищо друго освен на заниманието си. То кълвеше земята с клюн, ровеше я със здравите си трипръсти крака и непрекъснато се въртеше около собствената си ос, без да забележи двамата ездачи или спокойно пасящия самотен кон.