— Май че се кани да снася яйца и си прави гнездото! — промърмори под носа си лежащият в тревата Фрице.
Ездачите се озоваха зад нандуто и вече насочиха конете си към него. Птицата бе толкова заета, че ги забеляза едва когато бяха на не повече от двеста метра от нея. Тогава тя направи голям скок и побягна пред тях, и то тъкмо към мястото, където лежеше Фрице. Ето че забеляза коня, стъписа се, но после продължи да бяга в избраната вече посока. Конят не й изглеждаше опасен.
Фрице почувства как от радост сърцето му заби по-бързо. Той подпря левия си лакът на земята, за да има добра опора за пушката, вдигна приклада на рамо и се прицели. Щом птицата се приближи на около шестдесет метра, натисна спусъка. Изстрелът проехтя. Нандуто подскочи право нагоре, после се олюля няколко пъти насам-натам и падна на земята.
Фрице скочи, ликувайки, улови коня си за юздите и го поведе към птицата, където стигна едновременно с другите двама.
— Какъв великолепен успех! — възкликна дон Пармесан, като скочи от коня, пристъпи към щрауса и се наведе.
Обаче нандуто не беше още мъртво. То събра сили и нанесе на хирурга толкова силен удар с човката си, че разкъса пончото му и откъсна парченце месо от ръката над лакътя.
— О, небеса, о, геена! — изкрещя раненият и отскочи назад. — Този сатана е още жив! Нанесе ми рана, от която е много вероятно да умра!
— Сам сте си виновен, сеньор — отговори Фрице. — Не бива човек да се приближава до такова силно животно, преди да се е уверил, че е мъртво.
Той насочи към главата на нандуто втората, все още пълна цев и стреля. После се обърна към хирурга, за да види дали е наранен тежко. Раната не беше опасна. Вярно, че мускулът силно кървеше, но липсващото парченце месо не беше по-голямо от орех. То се намираше все още в човката на птицата. Фрице го извади, подаде го на самозвания «дон» и каза:
— Сеньор, ето онова, което ви липсва. Ваша милост сте толкоз прочут и сръчен хирург, че няма да ви е трудно да поставите късчето говеждо месо тъй, та пак да зарасте.
— Говеждо месо ли? — избухна хирургът, докато усърдно се мъчеше да спре кървенето. — Надявам се, че ще вземете думите си обратно, иначе би трябвало с ваша милост да се стреляме на живот и смърт!
— Добре, вземам ги обратно и ви моля за извинение. Ще зарасне ли парчето?
— За мен би било нищо и никаква работа да го поставя така, че да се задържи, но за тази цел са ми необходими и двете ръце. Ще ми помогнете ли?
— С удоволствие.
— Тогава силно притиснете парченцето върху раната, но така, както е било преди това в мускула, а после завържете кърпата ми около ръката колкото се може по-здраво!
И Моргенщерн се залови да помага, тъй че съвсем скоро малката рана беше превързана. След това вече можеха да огледат птицата. Беше женска, може би метър и половина дълга и тежка към трийсет килограма, поставиха я върху един от товарните коне и щастливите ловци отново се метнаха на седлата, за да продължат прекъснатото пътуване. Когато минаха покрай мястото, където най-напред забелязаха нандуто, те видяха, че наистина е правило кръгла дупка в земята, подобна на супник — положително, за да снесе яйцата си, и то толкова близо до лесно забележимата човешка следа. Това не беше добро свидетелство за интелигентността на щраусоподобната птица!
След кратка езда тримата конници отново бяха поведени от дирята на североизток, а после и право на север.
— Е, ваша милост, доволен ли сте? — попита Фрице хирурга. — Вече се движим в посоката, водеща право към Чако.
— Сега е по-лошо, отколкото преди — отговори кисело хирургът, понеже ръката го болеше. — Така ще достигнем Монте де лос Палос Негрос, а за тамошните гори съм чувал, че са почти непроходими. Ако от по-рано се бяхме придържали по-наляво, щяхме да яздим само по открита равнина чак до Рио Саладо, а дори и отвъд нея.
— Били ли сте някога действително отвъд реката?
— Да не би да се съмнявате?
Хирургът искаше да придаде на въпроса си сърдит и назидателен тон, но той прозвуча толкова несигурно, че човек би си помислил дали нямаше да е по-добре, ако отговорът беше направо едно искрено «не».
Скоро след това пред очите им се откри гледка, способна да въодушеви тримата изгладнели ездачи. Малко надясно от предначертаната посока те видяха да пасе стадо дребни пампаски антилопи. Без никой от мъжете да изрече каквато и да било подкана, и тримата отклониха конете си надясно и препуснаха към дивеча, като не си даваха сметка, че е съвсем невъзможно да се приближат до някое от тези бързоноги животни на по-малко от пушечен изстрел.