Водачът забеляза опасността и побягна заедно със стадото си, ала не особено бързо, тъй като добре знаеше, че конете не са в състояние да го догонят. Известно време той поддържаше едно и също разстояние между себе си и преследвачите. Но щом те пришпориха конете до предела на възможностите им и водачът увеличи своята бързина, а семейството му го последва с грациозна лекота, оставяйки ловците все по-назад и по-назад.
Въпреки това те продължиха преследването, докато на хоризонта се появи тъмна ивица гора, към която се понесе мъжкарят. Скоро стадото изчезна между дърветата. Конниците спряха на известно разстояние от гората. До самия й край блестяха водите на малко езерце.
— Печеното ни се изплъзна — въздъхна дон Пармесан. — Филето от антилопа е по-хубаво от парче жилаво щраусово месо. Някой от сеньорите ял ли е вече такова месо?
— Аз не — отвърна докторът. — Какъв вкус има?
— Като подметка на ботуш. Не може да се дъвче, а трябва да се поглъща цяло. Само гладът може да го прекара през гърлото.
— А не омеква ли, ако се задуши с масло, на латински «бутирум» ? Ще се наложи да изпечем птицата в собствената й мазнина.
— Мазнина ли? Щраусова мазнина? Наистина ли мислите, че щраусът има макар и грам мазнина?
— Да, тъй мисля. Науката доказва, че във всяко животинско тяло се намира мазнина, наречена «адепс». И понеже щраусът разполага с подобно тяло, не се и съмнявам, че ако потърсим внимателно, ще намерим все някаква диря от нея.
— Ако изпечете тежката птица в тази «диря» от мазнина, печеното ще си остане сухо и твърдо като облегалото на стар стол. Да не говорим повече за това! Ние се отклонихме от следата. Ще се върнем ли пак при нея?
— Вече става късно — обади се Фрице. — Ей сега ще се стъмни. Тук има трева за конете, а до гората има вода и за нас, и за животните. Като че ли ще е по-разумно да останем тук, а утре рано отново да поемем по следите.
Безобидният дребосък изобщо не помисли, че през нощта стъпканата трева щеше да се изправи и на сутринта следата нямаше да се забелязва повече.
Стигнаха до самата гора, където слязоха от конете и им свалиха оглавниците. Гората бе много гъста. Наоколо растяха кебрачос, високи кактуси, мистол, чанярс, виналс и други шушулкови растения. Между първите дървета от земята бликаше изворче и след десетина метра вода се събираше в една падина, образувайки малко бистро езеро. Пътниците се разположиха да лагеруват на това място. Имаше достатъчно съчки за огън. Скоро той запламтя и тримата започнаха да приготвят печеното. Не е възможно да оскубеш щрауса като някоя малка птица. Одраха му цялата кожа заедно с перата, подобно на космест бозайник. После го изкормиха. Стомахът му съдържаше растителни остатъци, пясък, камъни, рогова дръжка на нож и желязна шпора с колелце, голямо колкото един талер. Щраусът поглъща просто всичко, което му направи впечатление. Месото му никак не изглеждаше лошо и можеше сносно да се реже. При по-нататъшното разрязване се установи, че птицата наистина се е нуждаела от гнездо. Тя имаше яйца, които постепенно нарастваха от големината на грахово зърно та чак до размерите на мъжки юмрук. По-едрите поставиха в горещата пепел, за да се изпекат — вкусът им никак не беше лош. После се опитаха да приготвят месото от гърдите, което бе най-нежно, също като «асадото» от говеждо месо. Фрице сложи първото парче в устата си и след като го подъвка, го изплю и каза на господаря си:
— Пфу! Наистина е като подметка на ботуш, няма никакъв вкус и не може да се дъвче. Я опитайте и вие!
Ученият нямаше по-добър успех. Месото бе толкова жилаво, че въпреки големия им глад не можеше да се яде.
— Да го начукаме! — обади се Фрице.
Той сложи едно парче на земята и започна да го обработва с приклада на пушката си, за да го направи по-крехко. На пипане то бе вече по-меко, обаче на огъня стана още по-твърдо от предишното парче.
— Ами т’ва е пак някаква грешка на природата! — започна да ругае Фрице. — Яребицата и хвойновият дрозд, дето са тъй вкусни, си остават малки, а птиците, които достигат желаната големина, не могат да се ядат. Язък за барута, дето го похабих. Де да знаех, че естеството на щрауса е толкоз твърдо, нямаше да утежнявам съвестта си с неговата смърт. А сега к’во ще ядем?
Нещо прошумоля зад него. Той се обърна и на ствола на най-близко-то дърво забеляза някакво дълго животно, прилично на гущер.
— Тихо! — прошепна той. — Не мърдайте. Ако успея, ще имаме все пак печено.
Пушката му бе отново заредена. В едната цев имаше сачми, а в другата — куршум. Посягайки назад с ръка, той я взе и я притегли бавно напред. Огънят беше необичайно явление за животното. То бе застанало на ствола на дървото и източило се в цялата си дължина гледаше втренчено пламъците с изцъклените си очи. Изведнъж с рязко движение Фрице вдигна пушката, прицели се набързо и натисна спусъка. Изстрелът проехтя и животното изчезна.