Той измъкна кесията от джоба си.
— Оставете! — махна Фрице с ръка. — Нищо няма да взема обратно. Но сигурно вече сте разбрали колко неправилно е да искате от другарите си да ви плащат за едно парченце месо. Нали с тях ще делите грижи и лишения, опасности, а може би дори и смъртта. От само себе си се разбира, че няма да постъпя като вас. Всичко, което има някой от нас, принадлежи и на другите. Игуаната е обща собственост. И тъй, отрежете си от нея колкото искате!
Дон Пармесан не чака да го поканят втори път. Приближи се бързо, прибра си кесията и отряза голямо парче месо. Фрице също си взе още едно парче. Ученият ги погледа още малко, а после попита:
— Фрице, наистина ли е чак толкоз вкусно?
— Превъзходно е, казвам ви!
— Тогава и аз бих искал мъничко да го опитам. Само за да мога да казвам, че съм вкусил игуана.
— Наистина трябва да можете да го казвате. Ами к’во ще си помислят за вас хората в Ютербок, щом сте били в Южна Америка без да опитате никакъв гущер! Да ви приготвя ли едно късче?
— Да, опечи ми малко.
Фрице набучи на пръчката една хапка и я изпече. Отначало Моргенщерн колебливо я опита, после задъвка внимателно и повдигайки вежди, я глътна, премести се по-наблизо, извади ножа, отряза си доста солидно парче и каза:
— Просто да не повярва човек! Собствено, подобен гущер заслужава да бъде преместен в някой по-висш животински клас. Няма нито една риба, птица или пък някакъв бозайник с толкова нежно месо. В следващия си труд специално ще изтъкна това обстоятелство и ще накарам да отпечатат с тлъст шрифт, че игуаните са изключително вкусни, на латински «сапидус».
Тримата продължиха да се гощават още доста дълго. През този ден те опитаха и най-твърдото, и най-нежното месо, щраус и игуана и когато най-сетне престанаха да дъвчат, щраусът си беше цял, но от игуаната бе останала само опашката, която решиха да запазят за закуска. После спънаха предните крака на конете и също както предишния ден се завиха с одеялата, за да поспят.
Рано сутринта, когато двамата немци се събудиха, дон Пармесан вече бе запалил огъня и тъкмо се занимаваше с опашката на игуаната.
— Чакайте — обади се Фрице. — Сеньор, оставете ме да я разделя. И тримата имаме еднакви права.
Впрочем скоро забелязаха, че в езерцето имаше риба, и то едра и в голямо количество! Но как да я уловят? Нямаха нито мрежа, нито въдица.
— Знам какво ще направим — каза Фрице. — Ще я погнем с нашите пончоси и ще я изхвърлим от водата. — Ще ми помогнете ли, дон Пармесан?
Хирургът се съгласи с готовност. Те взеха едно пончо и влязоха във водата. Дон Пармесан държеше единия му край, а Фрице — другия. Езерото не беше дълбоко. Потопиха пончото до дъното и като закрачиха напред, подгониха рибата към брега. Още при първия опит успяха да изхвърлят няколко парчета на сушата. След като повториха същата процедура неколкократно, наловиха толкова много риба, че щяха да имат храна за два дни.
Докато се занимаваха първо с изкормянето на рибите, а после и с увиването им в зелени листа, погледът на Моргенщерн се спря на едно място в тревата, недалеч от езерцето, където стръкчетата бяха съвсем малки и много оскъдни. Освен това тревата не беше зелена, а пожълтяла. Но още по-необичайно бе, че мястото имаше съвършено кръгла форма и че от едната страна по граничната линия на този кръг се виждаше пясък, и не растеше нито стръкче трева. Тази малка песъчлива повърхност в глинестата почва не можеше да не направи впечатление.
Моргенщерн стана от мястото си и се приближи към странния кръг, за да го огледа по-внимателно. Първото нещо, което забеляза, беше, че той е изпъкнал като обърната паница.
«Издут и съвсем кръгъл — рече си той. — Много чудно. Защо тревата не вирее тук? Почвата е глинеста и е същата като наоколо. Дори отдолу няма камъни или някаква друга неплодородна основа, която да пречи на коренчетата на тревата да проникнат по-надълбоко и да получат достатъчно влага и хранителни вещества?»
За да разбере дали е така, той извади ножа си и го заби в земята. Острието проникна най-много на петнайсетина сантиметра и се натъкна на някакъв твърд предмет. Ученият опита и на други места, но със същия успех. Странният кръг имаше някаква много твърда основа, която навсякъде бе покрита с десет-петнадесетсантиметров пласт от глина. Той не бе в състояние да подхранва достатъчно тревата, тъй че тя бе оскъдна, оставаше ниска и с болнав жълтеникав цвят. Това явление сигурно имаше някаква причина, и то някаква съвсем своеобразна и необичайна причина.