Глава 4.
Дейзи
Преди Боб да го купи, имението „Снийдли Хол“ принадлежало, пет поколения наред, на рода Олдкасъл. Къщата беше огромна и квадратна в стил от царуването на кралете Джордж /осемнайсети век/. Беше изградена от тъмносив камък, типичен за Йоркшир, а до портала, подпрян на колони, водеше дълга права алея. Прозорците бяха високи, а входната врата имаше два дълги прозореца и извита арка отгоре. Къщата не беше красива, но беше солидна и отговаряше на личността на Боб.
— Всички, които са притежавали тази къща, са се занимавали с вълна — каза ми той, когато ме доведе да я видя за първи път. — По тези хълмове отглеждали овце — докъдето стига погледът, че и по-нататък. Хората в Йоркшир забогатявали благодарение на вълната и денят, в който производството на платове се обърнало към изкуствените влакна, бил краят за много търговци на вълна и собственици на фабрики в този край. Хората забогатели, а после отново обеднели, толкова бързо, че можеш дори да го сметнеш за невъзможно. И сега такива като мен, каубоите на финансовия свят, опортюнистите, можещите да правят бизнес, притежават къщи като „Снийдли Хол“.
Чух гумите на „Ягуара“ да скърцат по чакъла на алеята зад мен, малко след като минах през портите от ковано желязо, на които все още стоеше монограмът „О“ на семейство Олдкасъл. Мисис Уейнрайт, икономка и готвачка, отвори входната врата още преди да съм паркирала.
— Е, влезте, мис Кийн — каза тя. — Започнахме вече да се тревожим, след като разбрахме, че сте останали сама в двора на църквата. Тъкмо се канех да изпратя мистър Станли да ви доведе.
Станли беше градинарят. Той живееше в къщичката до портата със съпругата си, а мисис Уейнрайт имаше уютен апартамент в пристройката.
— Няма защо да се тревожите, мисис Уейнрайт, ето ме — казах и изкачих входните стъпала. Зад себе си чух Монтана да паркира. — Доведох един приятел на сър Робърт. Мистър Монтана ми помогна да се справя с Ретс. Бедното куче не искаше да си тръгне оттам.
Мисис Уейнрайт въздъхна. Тя беше едра жена, чието тяло имаше формата на круша, къдрава посивяваща коса, квадратна челюст и пронизващи сини очи, които нищо не пропускаха. Естествено, бяха забелязали мъжа, който бързо се приближаваше зад мен, като носеше куфарче, в което беше лаптопът му.
— Без съмнение, вие и двамата ще искате кафе — каза тя бързо. — Въпреки че, според мен, чаша чай ще ви се отрази много по-добре, особено в това студено време. А и направих пандишпан с мармалад, знам, че е любимият ти.
Тя се обърна и направи няколко крачки, но аз изрекох името й, с което я спрях. Озадачена, тя се обърна отново към мен. Изтичах към нея и я прегърнах здраво.
— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко. Благодаря ти за грижите, за отношението — прошепнах с устни, допрени до острата й коса.
— Е, няма нищо, няма нищо.
Тя се усмихна объркана. Прегръдката не беше част от нейния суров живот, нито такива мили думи бяха част от йоркширския й речник, макар любовта да беше.
— От вас капе вода по току-що излъскания под — каза тя. — Ще изпратя Бренда да почисти.
Бренда беше нейната омъжена дъщеря, която живееше в селото и също работеше в имението.
— Съжалявам, мисис Уейнрайт — казах с горчива усмивка. После се сетих за мъжа, когото бях поканила на кафе.
Хари Монтана гледаше с одобрение стените с ламперията, излъскания и лакиран дървен под, високите прозорци с тежките златисти завеси, които почти закриваха снежната гледка навън, огъня, който гореше в масивната каменна камина.
— Почти очаквам да видя кучета за лов на лисици, излегнати пред камината, и да чуя звуците от лова — каза той. — Да видя как се завръщат мъжете с червените жокейски сака, яхнали едрите черни коне.
— Никога няма да видиш ловни кучета вътре, те са подслонени в кучешките колиби, които са близо до конюшнята — казах аз. — Както и да е, вече никой не ходи на лов с кучета.
— И все пак, картината изниква в ума ми. Нима ние, американците, не си представяме английската провинция винаги по този начин?
— Може би. — Усмихнах се. — Научих много през последните пет години, научих много и за живота в английската провинция. Но, моля, нека взема палтото ти.
Той остави коженото куфарче с лаптопа и съблече дългото си почти до глезените черно палто. Беше леко като перце и предположих, че е кашмирено. На него имаше скъп италиански етикет, но под палтото се криеше съвсем друг човек. Дънките му бяха доста износени, носеше черни ботуши и черен пуловер с висока яка. Раменете под пуловера бяха широки, бедрата и тазът — тесни, на дясната си китка носеше гривна от сребро и кожа, обсипана с тюркоази. Почувствах някакво смътно усещане в стомаха. С тази къса коса и с целия този външен вид, той можеше да се яви на прослушване за ролята на лошото момче в някой холивудски уестърн. Мястото му като че ли не беше на погребението на йоркширски магнат.