Закачих палтото му в гардероба в коридора до моето, после взех старата хавлия, която беше оставена там точно за такива случим, и започнах да подсушавам Ретс, който вече се беше настанил прел огъня.
— Добро момче — шепнех му. — Добро момче, Ретс. Всичко ще е наред сега, обещавам. Обещавам още, че няма да те напусна.
— Значи ти ще наследиш кучето? — запита Хари Монтана зад мен.
— Аз нищо няма да наследя. — Изправих се. — Аз съм просто служител, човек, който работеше за него. Но, разбира се, ще се погрижа за Ретс, защото Боб би искал това. Вече го чувствам като мое куче, макар да знам, че за него вероятно винаги ще има само един господар.
Усещах погледа на Монтана върху себе си, докато отивах да оставя старата хавлия. Спомних си, че все още не знам кой е той, нито пък защо е тук. Предложих да се преместим във всекидневната стая и той задържа тежката врата, за да мина.
Тази беше любимата ми стая в къщата. Беше слънчева дори в снежна буря. Стени в светла охра, дивани, покрити със златист брокат, разпилени възглавнички по тях, меки светли килимчета и рогозки, малко поизносени през годините, лампи, които хвърляха мек златист отблясък, и огън, който гори весело в камината. Всъщност уютът тук не се различаваше много от този в ресторант „Гаврош“. Когато се озовах за първи път там, си помислих, че сигурно е много хубаво да се завърнеш в уюта на такава домашна атмосфера. Но скоро трябваше да си отида оттук.
Мисис Уейнрайт се появи, като буташе пред себе си количката за чая, върху която бяха подредени чинии с малки сандвичи и бисквити и добре известния ми пандишпан с мармалад, както и сребърният сервиз за кафе. Тя поздрави Хари Монтана и ме остави да сервирам. Налях горещото, вдигащо пара, кафе в крехките синьо-бели порцеланови чаши „Уеджууд“ и подадох една на този „каубой“. Той седеше напълно отпуснат и спокоен, с леко раздалечени колене, с дълги крака, кръстосани при глезените, с навити ръкави, разкриващи татуировка, която много приличаше на китайски надпис.
Изядох парче от пандишпановия сладкиш. Той обикновено имаше вкуса на летни ягоди. Но днес имаше вкус на земен прах.
— И откъде знаеш, че нищо няма да наследиш? — Той разбърка захарта в кафето си. — Адвокатите прочетоха ли вече завещанието?
Смръщих вежди, изведнъж застанала нащрек. Бях поканила един напълно непознат в дома на Боб. А той можеше да е всеки! Можеше да му е съперник в бизнеса, който се опитва да измъкне информация. Можеше да е репортер, който е по дирите на сензационна история. Можеше да е някой отдавна изгубен роднина. Гледах го втренчено. Приличаше на бивш морски „тюлен“ с тази ниско подстригана коса, с избелелите износени дънки, с гривната и татуировката. Вече разтревожена, отметнах от челото си моята тежка и все още мокра коса. Дали не бях, неумишлено, пуснала в дома на Боб негов враг?
— Кой си ти, по дяволите? — казах рязко. — Защо задаваш всичките тези лични въпроси?!
— Аз съм нещо като приятел на Боб.
— Няма такова „нещо като приятел“ — отговорих натъртено. — Приятелят е приятел и това е. Откъде го познаваш?
— Срещнах Боб преди десет години. Той имаше лични проблеми. Чул за мен от свой познат. Обади ми се в Далас и летях до Ню Йорк, за да се срещна с него. Мислеше, че ще мога да му помогна.
Чудех се какво ли има предвид Монтана под „лични проблеми“, но реших, че ще е по-добре да не задавам въпроси. Имаше някои неща, за които Боб не искаше да знам, и аз уважавах това негово желание. И все пак имах нужда да знам кой е мъжът, който седи срещу мен в къщата на Боб. Тъкмо се канех отново да го запитам, когато той ме изпревари. Изправи се, извади портмоне от джоба на дънките си, от него извади визитна картичка и ми я подаде.
„Хари Монтана“, прочетох аз. „Определяне на риска. Охрана. Частни разследвания“. Имаше адрес в Ню Йорк и адрес в Далас, както и съответните телефонни номера, плюс обичайната информация за електронния адрес.
Не бях изненадана от естеството на професията му, бях просто озадачена. Боб се ползваше от услугите на частните детективи, когато се нуждаеше от информация за съперниците си в бизнеса, но от думите на Монтана не бях останала с такова впечатление.