— Време е за гореща баня и сухи дрехи — казах аз.
После, като се сетих, че гостът ми няма багаж, му казах, че нещата на Боб сигурно ще са прекалено големи за него, така че ще трябва да остане със същите дрехи.
Монтана взе куфарчето с лаптопа и се изкачихме заедно по широките стълби към галерията на втория етаж. От двете й страни имаше стаи. Тази на Боб беше най-голямата на етажа и имаше изглед към селото и към йоркширските долини, които стигаха чак до хоризонта, а през лятото по тях пасяха овце. Завих наляво и показах на Монтана Червената стая. Той каза, че тя напълно отговаря на името си. Стените бяха тапицирани с червен брокат, а голямото „кралско“ легло от епохата на крал Джеймс /1603–1625/ беше с драперии и кувертюра от червена коприна. Боб беше избрал мебелите сам, а аз му бях казала, че по мое мнение стаята прилича на индийски ресторант. Той беше възразил, каза, че тя прилича на бомбайски публичен дом, какъвто ефект той искал да постигне. Казах на Монтана, че той сигурно няма да се чувства много удобно тук, ако мисли за това място по този начин, и той се засмя.
После му показах банята към стаята, където бялата вана стоеше на крака, подобни на животински лапи, оставих го и отидох в моята стая, която се намираше в срещуположния край на къщата.
Глава 5.
Хари Монтана
Монтана стоя дълго под горещия душ — докато започна да чувства, че дори костите му са се затоплили. Не беше премръзвал така от детството си. Подсуши се, загърна хавлията около кръста си, застана пред огледалото и прокара длан по наболата си брада. Не мислеше за външния си вид. Мислеше за жената, която току-що беше срещнал, и за нейните взаимоотношения със сър Робърт Хардуик.
Дейзи Кийн беше привлекателна, елегантна, притежаваше този строг модерен вид, който много съвременни жени лесно придобиваха, когато не бяха много сигурни какъв е техният собствен стил. Той не се съчетаваше много добре с привлекателните и лунички на селско момиче и с блестящата й червена коса, както и с пълните й сладки устни. Нито с дрезгавия й, нисък и топъл глас. Той беше очаквал да види жена с твърдо изражение на лицето, която да преследва парите, да изстисква Боб за всяко пени, което би могла да получи. А вместо това беше усетил у нея колебливост, несигурност, уязвимост. Или беше много добра актриса, или наистина изпитваше топли чувства към Хардуик. Той сви рамене. Кой би могъл да знае? Когато ставаше въпрос за толкова пари, колкото имаше Хардуик, всичко можеше да се случи. Беше му харесал обаче начинът, по който тя се държеше с кучето. За нея все още имаше надежда. Беше готов, също така, да се обзаложи, че тя не очакваше да срещне човек като него на погребението. Те двамата бяха като два различни полюса и бяха заедно тази вечер само заради Боб Хардуик и снежната буря. И защото носеше писмо за нея. Той възнамеряваше да се отбие в имението след погребението, но тя го изпревари с поканата си.
Облече се, погледна гривната, която никога не сваляше от ръката си, закопча ципа на дънките си, закопча и сребърната тока на колана, после обу черните си ботуши. Отново му стана студено и си помисли, че би могъл и човек да убие за чашка бърбън. Заслушан в снежната буря навън, си спомни бурната младост.
Монтана беше само на дванайсет години, когато баща му умря, без да остави и пени. И ранчото беше конфискувано. Властите веднага му намериха приемно семейство, което живееше в покрайнините на градско гето. Този дом беше на светлинни години от тишината и спокойствието на ранчото, където можеше с часове да язди. Младата му душа страдаше, защото не искаше да замени онези така скъпи пейзажи за този безнадежден живот. Но тъй като нямаше избор, той остана там две години. После избяга само с няколко долара в джоба на дънките си „Левис“ и с черното дънково яке на гърба, което бяха носили поне още три деца, преди да го дадат на него. Беше на четиринайсет, но изглеждаше на шестнайсет, когато започна своето самотно пътешествие по пътищата на Тексас, което го направи по-мъдър и по-издръжлив. Да, беше много по-издръжлив от обикновените тийнейджъри. Когато парите му свършваха, което се случваше често, винаги успяваше да си намери работа. Никога обаче не се задържаше дълго на едно място. Връщаше се отново на пътя, в своето безкрайно пътешествие към нищото. Пред него не се очертаваше бляскаво бъдеще, което да го мами и да го кара да се надява. И беше така, докато не срещна мъжа, който промени живота му. Мъжът, който го прие и го въведе в света на книгите и образованието, на духовността, до която той никога досега не се беше докосвал.