— Да — съгласих се тъжно.
— Ето какво ще направиш сега — ще си легнеш в леглото с голяма чаша уиски с лимон. Ще се сгушиш под завивките и ще поспиш. Обзалагам се, че не си спала от доста време.
Сънят принадлежеше на нощите отпреди смъртта на Боб.
— Говориш като майка ми — казах.
— Някой трябва да се грижи за теб, макар и отдалеч.
— Добре съм, наистина съм добре. Ще взема дълга гореща вана. Тук има буря, снегът буквално ни засипа.
— Тук — също — каза тя. — Наистина ли си добре?
Гласът й издаваше съмнение и аз я уверих, че съм добре. Казах, че след малко ще сляза долу, за да вечерям с един приятел на Боб.
— Пътищата са затворени и той също е тук за през нощта — обясних. — Така че не трябва да се тревожиш, не съм сама. Просто исках да ме прегърнеш ти, така да се каже.
— Имаш прегръдката, момиче — каза нежно Бордоле и затворихме, като си обещахме, че ще се чуем утре.
С Бордоле се познавахме още от началното училище. Майка й и баща й бяха собственици на ресторанта, където работеше майка ми и двете се забавлявахме като деца да играем на сервитьорки, дори понякога миехме чиниите в кухнята, клюкарствахме, чудехме се какви хора са клиентите и кой с кого се среща, коя съпруга мами съпруга си.
Бордоле беше живо и весело момиче с усмихнати очи, мъничка и крехка, русокоса. Косата падаше над омагьосващите й сини очи. Бретонът като че ли винаги беше прекалено дълъг и това подлудяваше майка й. Тя се кълнеше, че няма начин дъщеря й да може да вижда нещо през него. Бордоле привличаше мъжете, както прословутото гърне с мед привлича пчеличките. Всичко, което трябваше да направи, беше да прекара длан през русата си коса и да ги изгледа кокетливо отдолу нагоре, да се усмихне дяволито и те бяха погубени. Имаше и факти, които доказваха това. Беше имала двама съпрузи, този беше третият, а като че ли и той беше на път да си отиде. Не че това я тревожеше особено. За разлика от мен, тя винаги беше готова за приключения.
Водата във ваната вече започваше да изстива. Излязох от нея и се загърнах в големия бял и топъл халат, а после останах така и загледах отражението си в огледалните стени на банята.
Ето ме мен, помислих си, втренчена в образа си — хладна отвън, а все още трепереща отвътре. Никога не съм била красавица — бях високо момиче с лунички и израснах пак такава висока жена с лунички. Гърдите ми са прекалено малки за сегашната мода, дългата ми права червена коса обикновено стои както иска, затова слагам фиби от двете страни над ушите си и все трябва да я отмятам от очите си, които имат цвета на зелени маслини. Краката ми са най-хубавото в мен — дълги и стройни. Обикновено ги глезя с високи и скъпи обувки, но това пък е единствената ми слабост. Имам хубава, чиста кожа под луничките, прав нос и пълни устни и съм една от малкото жени, които познавам и които могат да носят червено червило — и по-точно „Армани“ №9. Всъщност не изглеждам никак зле за жена, която дори не се старае. Винаги крия уязвимостта си зад черните костюми, които нося.
Всъщност аз успешно мога да измамя хората. Когато трябва, аз съм незаменимата, изпълнителна, експедитивна и умна помощничка и секретарка, винаги хладна и трезвомислеща, винаги на разположение.
Само Боб познаваше истинското ми аз — той виждаше, както се казва, през мен още в самото начало. Ретс също знае коя съм аз. Той скача в леглото ми нощем, без да протестира срещу обутите ми в чорапи крака (краката ми винаги са студени, което според Боб не е нещо маловажно) и удобната ми, но старомодна и развлечена, нощница. Кучето се сгушва в мен. То е топло живо същество, пред което аз изливам сърцето си така, сякаш може да ме разбере. И кой може да каже дали наистина не ме разбира? Аз вярвам, че ме разбира. И само Боб, Ретс и приятелката ми Бордоле познават истинското ми „аз“.
Сега, гола в прекрасната баня, аз се чувствам по същия начин, както когато знакът „Продава се“ беше свален от къщата ми, която вече не беше моята. Навън, в студа. Отново сама.
Облякох се бързо в черен пуловер и свободни черни кадифени панталони, после седнах пред красивата тоалетка и напудрих носа си, сложих червило на устните си и вчесах косата си. Парфюмирах се с „Guerlain’s L’Heure Bleue“ — подарък от Боб, който имаше много по-екзотичен мирис, отколкото аз някога бих избрала — обух на босите си крака чифт равни черни обувки и слязох долу, за да вечерям с Хари Монтана.
Глава 7.
Дейзи
Монтана стоеше пред камината в хола, пъхнал ръце в джобовете на дънките си. Вдигна поглед, когато чу стъпките ми. И задържа моя, докато вървях към него. Усмихна ми се.