— Още едно питие, Хари?
— Не, благодаря ти, мис Кийн.
— Добре, добре, но името ми е Дейзи.
Гледахме се мълчаливо няколко секунди. После той каза:
— Каква е историята на твоя живот, Дейзи Кийн? Какъв е произходът ти, къде си израснала и как си се озовала на това място?
— Ти си частен детектив и предполагам, че вече знаеш отговорите. — Той ме погледна спокойно — поглед, който ми казваше, че съм смешна. Свих рамене. — От Чикаго съм. Но се озовах в предградие на Илинойс с неверен съпруг, който продаде къщата и ме остави на улицата, за да избяга с двайсет и няколко годишна красавица. Нещо много познато за теб — нещо, с което си се срещал нееднократно в твоята работа.
— Аз не се занимавам с такива разследвания.
— С какво по-точно се занимаваш?
В гласа ми се долавяше хлад, а не знаех защо е така. Знаех само, че изведнъж почувствах страшна умора: от ужасния и тежък печален ден, от усилието да държа чувствата си под контрол, от това, че този непознат вижда мъката ми. Исках просто да съм в леглото и светлините да са загасени, одеялото да е дръпнато до брадичката ми, а Ретс да спи дълбоко в краката ми. Да съм сама със спомените си.
— Аз разследвам престъпления.
Вдигнах поглед към него, изумена. Какво общо би могло да има това с Боб?
— Разследвам кражби, измами, изнудване. — Той направи пауза. — И убийства.
Буквално подскочих и Ретс се плъзна от скута ми на дивана. Погледът на Монтана, многозначително, не се отделяше от моя.
— Чакай малко, да не би да искаш да кажеш, че Боб е бил убит?
— Може би.
Почувствах как сърцето ми заби бясно, подскочи няколко пъти, а после, като бучка олово, остана в стомаха ми.
— И така, Дейзи — каза той, — какво точно ще спечелиш ти от смъртта на Боб?
Гледах го с празен поглед.
— Казах ти, аз само работя за него. Не очаквам нищо. Не исках той да умре!
— Ти си била, също така, най-близкият му човек, знаеш всичко за него, всичките му тайни. Със сигурност понякога си си задавала този въпрос. Не е ли така? Все пак, той е в списъка на „Форбс“ за стоте най-богати хора в света и заема едно от първите места.
Най-сетне разбрах какво цели той. Изгледах го гневно.
— Нали не мислиш, че аз съм убила Боб?
Той се усмихна студено.
— Е? Ти ли го уби?
Глава 8.
Дейзи
На вратата се почука и мисис Уейнрайт подаде глава.
— Вечерята е готова, мис Кийн. Току-що извадих от фурната йоркширския пудинг, така че, ако желаете…
— Добре. Да, разбира се, че ще вечеряме, мисис Уейнрайт.
Съвзех се, станах от дивана и отидох в трапезарията с мъжа, който мислеше, че може да съм убийца.
Мисис Уейнрайт беше сложила приборите ни един срещу друг в края на дългата маса. Монтана дръпна тежкия стол, за да седна, и аз се отпуснах с благодарност, преди коленете ми да са се огънали. Бутилка „Бордо“ чакаше върху сребърния поднос за вино. Той напълни чашата ми и каза:
— Съжалявам, че те шокирах, но ти си била приятелка на Боб. Трябваше да ти кажа. В момента мога да имам само предположения. Нямам още никакви доказателства.
Кимнах.
— Сега разбирам. Това е причината да бъдеш тук.
Той зае мястото срещу моето, точно когато влезе, с шумолящи поли, мисис Уейнрайт с подноса с йоркширския пудинг, който вдигаше пара.
— В тази част на страната обичаме да го сервираме така, сър, още топъл от фурната — каза тя на Монтана, отряза голямо парче и щедро го постави в чинията му. — Традицията повелява да го сервираме като предястие с вкусен сос. Защо не изядете две парчета, сър? Сигурна съм, че пудингът много ще ви хареса. Аз съм известна с йоркширския си пудинг.
— Мисис Уейнрайт приготвя най-добрия — уверих аз Монтана и му подадох купата със соса.
Боб обичаше масата за хранене да е подредена семпло — просто бели порцеланови чинии и обикновени сребърни прибори. Чашите бяха красиви, от първокласен кристал, но също съвсем обикновени. Боб мразеше да пие хубаво вино в чаши от дебело стъкло. Но, господи, как можех в този момент да мисля за подредбата на масата за хранене? Сигурно бях изгубила ума си.
Почувствах как Ретс се отпусна върху краката ми под масата. Наведох се да го погаля, като в същото време гледах как Монтана поглъща пудинга.
— Наистина е превъзходен — каза той като вдигна поглед към мен. — Единствения път, когато ядох пудинг в Щатите, в заведение, естествено, той приличаше на стари и студени палачинки.