— Йоркширският пудинг е нещо, което трябва да опиташ в Йоркшир — както сега например. Искаш ли още едно парче?
Той поклати глава.
— Трябва да хапнеш нещо. Не можеш да изкараш цялата нощ само с едно парче пандишпан.
Отпих от превъзходното вино. Погледнах етикета. Беше от онова, което Боб винаги сервираше с печеното говеждо. Мисис Уейнрайт си беше спомнила за това и го беше отворила по-рано. Сега тя влезе, заедно с дъщеря си Бренда, която беше приблизително на моята възраст, с прошарена руса коса, с чистата розова кожа на човек, който живее на село, и със сини очи като тези на майка й. Тя имаше две деца в тийнейджърска възраст, а съпругът й работеше в супермаркета на близкия град. Запитах Бренда дали е успял да се прибере тази вечер, и тя отговори отрицателно, но добави, че той ще прекара нощта при свой братовчед и не се очаква да има някакви проблеми. Бренда живееше две къщи по-нататък от имението и мислеше, че ще успее да се прибере въпреки бурята.
Оставиха блюдата на масата, отнесоха празните чинии, дадоха ни чисти и излязоха. Като автомат, предложих на Монтана печеното говеждо и му подадох чинията с пресни картофи, изпържени в масло и поръсени с магданоз, печения пащърнак, брюкселското зеле. Сложих малко и в собствената си чиния, но не можех нищо да хапна. Отпих малко от виното си. Хари Монтана ми наля още.
— Хората тук са добри — беше неговият коментар.
— Тук всички хора са добри — казах. — Но нямаше по-добър от Боб. И тези хора го знаят, той се грижеше за тях както някога, в доброто старо време, скуайърите са се грижели за хората си.
Монтана не изглеждаше впечатлен.
— Нека ти кажа това, Монтана — казах, подтиквана от виното и страха. — На теб може и да ти се вижда странно, но Боб Хардуик беше безкрайно добър човек. Питай, когото щеш тук. Той беше готов винаги да дава, и то без да задава въпроси. Ако някой беше в нужда и той знаеше за това, помагаше тихо и незабележимо, без да се натрапва. И винаги казваше, че и той е бил там — на дъното, на емоционалното и на финансовото дъно. И затова ме разбираше. Знаеше откъде идвам, знаеше колко ниско бях в живота, когато се срещнахме за първи път. И ми помагаше, без да задава въпроси. Той просто… разбираше. Ето, такъв беше истинският Боб Хардуик. — Гледах Монтана втренчено, без да премигвам. — Никой не би искал да убие Боб — добавих. — Никой.
— Надявам се да си права.
Вратата се отвори и влезе Бренда, за да вземе отново празните чинии. След това тя ни сервира различни видове сирене, крекери и грозде, бутилката вино.
— Мама ще донесе кафето след минутка, мис. Аз трябва да си тръгна вече, за да се върна при момичетата си.
— Благодаря, Бренда. — Погледнах към снежинките, които все още се вихреха навън и се посипваха по перваза на прозореца. — И се грижи за себе си. Положението тук не би могло да бъде по-добро.
Чух вратата да се затваря зад нея. Френският емайлиран часовник с малките бронзови нимфи, които държаха кристалния циферблат, удари силно и Ретс се размърда. Стаята беше уютна, тиха и топла, в нея се носеше лекият аромат на печено говеждо и на първокачествено вино. Тя беше слабо осветена и беше прекрасно да си тук в студена зимна вечер като тази. Или поне щеше да бъде така, ако виното наливаше Боб, а не Монтана. Завладя ме някакъв безпричинен гняв. Защо този непознат трябваше да идва тук, защо трябваше да ми подхвърля тези ужасни съмнения относно смъртта на Боб? Защо трябваше да вилнее снежна буря, да ме хване тук в капан с него? По всяко друго време бих могла да му кажа да си тръгне, но тази вечер това беше невъзможно.
Отказах печеното и отново, с трепереща ръка, си налях още една чаша вино. Беше третата ми чаша. Броях ги. Освен това бях изпила един „Космополитън“. На празен стомах. Казах си, че е по-добре да хапна нещо, затова си взех малко от крекерите и парченце сирене. Не проговорих, а просто чаках следващия ход на Монтана. Сега вече не се съмнявах, че съм допуснала врага в дома на Боб.
Влезе мисис Уейнрайт с подноса с кафето. Тя ни пожела лека нощ и отново ни остави сами.
Почувствах погледа на Монтана. Започнах да роня сиренето. Знаех, че ако го поставя в устата си, ще се задуша. Ретс излезе изпод масата. Тръгна към вратата и ме погледна.
— Трябва да изведа Ретс — казах и станах.
Монтана ме последва.
— Той не е чак толкова голямо куче, а снегът е дълбок — каза той. — По-добре да му направя пътека с лопатата.
Кимнах, за да му благодаря. И се запитах как така не долавя вълните на враждебност, които се излъчват от мен. Предположих, че е свикнал с това — този важен частен детектив, когото викат, за да спасява милиардерите, и който, без съмнение, изкарва добри пари от това. Господ само знаеше колко му е платил Боб. И за какво? Доколкото аз знаех, Боб нямаше тайни от мен, независимо дали ставаше въпрос за бизнес или за нещо друго. Боб беше толкова откровен по отношение на недостатъците и провалите си, колкото и за победите си.