Ретс трепереше на стъпалата, които водеха навън от кухнята, и гледаше как Монтана, без палто, разчиства пътека. Той подпря лопатата на стената, вдигна кучето и го остави на разчистеното пространство.
Ретс кихна нещастно, изпика се бързо, и подвил късата си и дебела опашка, затича нагоре по стъпалата и обратно в топлата кухня. Въпреки мъката, която изпитвах, нямаше как да не се засмея.
Двамата стояхме и гледахме как кучето замъква стария пуловер, който Боб му беше дал, на обичайното за него място пред печката, как прави няколко кръга около него, докато накрая се настани отгоре му. Печката беше чудесно изобретение — масивна кобалтовосиня чугунена готварска печка, която излъчваше нежна топлина и беше едно от най-добрите неща, които бях открила за начина на живот в английската провинция. Нейните фурни никога не загасваха и някак си успяваха да поддържат постоянна температура, подходяща за печене на суфле и за бавното задушаване на ястията с месо, а котлоните с блестящото стоманено покритие никога нямаха нужда от излъскване.
Тази печка поддържаше системата на парното отопление и така правеше кухнята най-уютното място в цялата къща.
Боб, аз и гостите му често завършвахме вечерта тук, скупчени около голямата, добре излъскана, маса от борово дърво, която се намираше в къщата от годината на нейното построяване, отпивахме от виното си и хапвахме от прекрасните курабии с джинджифил на мисис Уейнрайт. Някои от най-хубавите нощи в живота ми бяха прекарани във веселата компания около тази маса. Сега обаче кухнята беше в безупречен вид. Машината за миене на чинии жужеше тихо, дървеният под блестеше от непрекъснатото лъскане и полиране. Икономката беше горда със своето царство.
— Мисис Уейнрайт привърши работата си за деня — казах на Монтана, който все още стоеше до вратата и ме наблюдаваше.
Бях малко нервна, чувствах се така, сякаш той дебне някой мой погрешен ход или движение. Е, по дяволите, единственото движение, което щях да направя, беше да разчистя и последните чинии от трапезарията и да отида да си легна.
Когато му казах това, Монтана веднага предложи помощта си. Той сръчно постави чиниите върху подноса, като го придържаше с палец така, че да не се обърне.
— Май умееш да правиш това — казах.
— Като момче, бях помощник-сервитьор в заведение в Галвестън.
— Може би е трябвало да останеш в професията — казах заядливо.
Той не отговори, а просто ме последва в кухнята. Пуснах водата в мивката, изстисках в нея няколко капки „Палмолив“, измих чиниите и ги поставих на дървения сушилник. Хари не предложи да ги подсуши, което, по някаква странна причина, ме раздразни. Взех хартиени кърпи и преднамерено и показно започнах да излъсквам чашите — бавно, за да заблестят. Поставих ги на мястото им в стъклената витрина до другите. И се обърнах с лице към мълчаливия си гост, който ме наблюдаваше през цялото време.
— Време е за лягане. Минах покрай него и понечих да изляза в коридора, който водеше от кухнята към първата стая.
— Чакай!
Това не беше молба, а заповед. Обърнах се рязко.
— Да чакам — какво? За да ми разкажеш надълго и нашироко своята теория, че Боб е бил убит? Е, съжалявам, но не искам да я чуя.
Сега той вече стоеше до мен, но аз гневно се обърнах с гръб. Монтана ме сграбчи за рамото.
— Моля те, Дейзи Кийн, чакай минутка. Не заради мен, заради Боб. Той ми даде нещо за теб. Моля те, седни тук, докато аз отида да го донеса.
Издърпа стол, накара ме да седна, после излезе в коридора. Чаках в недоволно и кисело настроение. Той се върна скоро и ми подаде голям и дебел плик.
— Знаеш ли какво има вътре? — запитах.
Той поклати глава.
— Боб просто ме помоли да ти го предам. Трябваше да ти го предам, „ако възникне нужда“. Цитирам неговите думи.
Той издърпа срещуположния стол и седна, подпрял лакти на масата, стиснал длани пред себе си с поглед, прикован в мен. Отново видях странната гривна на ръката му и се запитах защо човек като него би я носил.
Обърнах няколко пъти плика в ръцете си. По някаква странна причина, не исках да го отворя. Страхувах се да узная онова, което Боб искаше да ми каже от гроба, исках просто нещата да са такива, каквито са били винаги. Защо, о, защо не можех просто да върна времето, и всичко да започне отначало? И тогава може би нямаше да се разболея от грип, нямаше да остана у дома, в леглото, нямаше да позволя на Боб да шофира сам. После си спомних какво беше казал Монтана — че ако това се беше случило, аз също щях да съм мъртва.