Глава 9.
Дейзи
Притиснах плика до гърдите си. Онова, което той съдържаше, беше лично — от Боб за мен. То нямаше нищо общо с този човек, той беше само негов преносител. Умората, която бях изпитала по-рано, се върна, изтощи силите ми, изсуши ме.
— Не мога да се справя с това сега — казах и станах. — Отивам да си легна.
— Мисля, че е разумно. Денят беше много дълъг и изключително емоционален.
Като си спомних, че Монтана беше мой гост, му казах да си налее каквото пожелае, че в неговата стая има бърбън и бутилирана вода, както и суха храна в хладилника, ако огладнее. И че тук, в кухнята, може да намери бисквити и курабии на онзи рафт, чай…
— Благодаря ти — спря ме той. — Не искам нищо, чувствам се чудесно.
Спрях се неловко на прага.
— Добре, тогава, надявам се, че ще се чувстваш удобно в Червената стая.
— Да, удобно ще ми е — каза той.
Забързах обратно към убежището на стаята си. Стъпалата никога не ми бяха изглеждали по-дълги и по-стръмни. Чух лапите на Ретс да шляпат по дървения под зад мен. Чух и стъпките на Монтана по стълбите, които после, когато той влезе в стаята си, бяха приглушени от старата китайска рогозка. Изчаках да чуя вратата му да се затваря, след което бързо влязох в моята стая. И, за първи път, я заключих.
Въздъхнах дълбоко и с облекчение. Чувствах се по-спокойна и в безопасност от зловещия и страшен поглед на Хари Монтана, който сякаш винаги търсеше тайни и очакваше отговори на въпроси, за които аз нищо не знаех, а и не исках да знам.
Лампите светеха и позлатените абажури хвърляха приятен и уютен златист отблясък. Леглото беше оправено, възглавниците бяха бухнати, допълнителното одеяло беше сгънато в долния му край, защото Бренда, която се грижеше за тези неща, знаеше, че стъпалата ми са винаги студени. Оставих големия и дебел плик на леглото и отидох в банята, за да измия лицето си. После седнах пред красивата си тоалетка и втрих крем в кожата си, бавно вчесах дългата си коса и втренчих поглед в нещастното си изражение, в подутите клепачи и стиснатите устни, които издаваха, че никак не ми се иска да отворя онзи плик. Знаех, че ако Боб можеше да ме види сега, щеше веднага да ми каже, че не изглеждам добре. „Съвземи се, чух го как ми казва рязко и думите му прозвучават като лай. Утре отиди в салон за красота или там, където ходите вие, жените, за да подобрите външния си вид. Само просто не показвай повече на света това свое лице“.
Опитах се да се усмихна, за да видя ефекта в огледалото. Изглеждах като съвсем обикновена, уморена жена. Загасих нощната лампа върху тоалетката, събух обувките си, съблякох дрехите си и ги закачих внимателно в гардероба. Облякох нощницата си — бяла, памучна, дълга до глезените, закопчана до врата и с дълги ръкави. Облякох върху нея стария си и удобен розов халат за баня, обух прекалено големите за мен розови пантофи, отидох до леглото и легнах.
Ретс, който чакаше търпеливо, сега скочи и седна на краката ми. Той беше тежък и ми беше много неудобно, но нямах намерение да го отместя. Имах нужда от него също толкова, колкото той имаше нужда от мен.
Лежах, подпряна на възглавниците, със затворени очи и си спомнях всички събития от деня. Струваше ми се, че са изминали векове от мига, в който стояхме на ледения вятър, след като бяхме положили Боб във вечното му жилище. Чувах тихото тиктакане на часовника, обсипан с малки бижута, който Боб ми беше подарил за рождения ден. В тази къща имаше много часовници, Боб ги обичаше. Кучето издаваше тихи сънени звуци, а вятърът запращаше нежно снежинките в прозорците, закрити от тежките завеси.
Не можех да отлагам повече. Седнах, взех плика и го отворих. Вътре намерих още три плика. На най-големия пишеше: „Да не се отваря“. Другите два бяха с размерите на пликове за писма. На единия пишеше: „Да се отвори в подходящия момент. Вие ще разберете кога е дошъл той“. На другия: „Да се отвори сега“.
Аз го отворих внимателно и извадих листовете жълтеникава хартия с редове, откъснати от бележник.
„Дейзи, любима, така започваше писмото на Боб,