Дръпнах завесите и втренчих поглед в нощта. Снегът беше спрял, по перваза се беше натрупал достатъчно и образуваше снежна шапчица. Изглеждаше така, както обикновено изглеждаше на Коледа, когато бях дете — когато нямаше сняг, купувахме бял спрей и пръскахме с него первазите. Зад прозореца се разкриваше вълшебна снежна земя, бяло и равно одеяло от сняг, което заглушаваше обичайните за провинцията звуци. От абсолютната тишина, кръвта сякаш пулсираше в ушите ми.
Писмото, което стисках в ръка, потрепна, сякаш раздвижено от внезапен вятър. Изненадана, аз втренчих поглед в него. Погледнах към прозореца, но той беше плътно затворен и не ставаше абсолютно никакво течение. Космите по тила ми настръхнаха. Дали не беше духът на Боб, който идваше да се погрижи за мен, както беше обещал в писмото? Обърнах се, като почти очаквах да го видя. Стори ми се, че чух завесата да прошумолява, но тя оставаше да виси неподвижна.
Сърцето ми биеше лудо. Изтичах и запалих всички лампи в стаята, после седнах в люлеещия се стол. „Исусе! Не ми причинявай това, Боб Хардуик, казах с треперещ глас. Просто не прави това!“ Със затворени очи, си го представих как стои пред мен с намек за усмивка на огромното грозно лице. Сякаш ми се присмиваше.
— Добре. Всичко е наред — казах си на глас. — На мен просто ми се привиждат разни неща. Всичко е наред.
Но Ретс скочи от леглото и изтича към вратата. Застана там и започна да вие. Той чувстваше, че там има някого. Заставих се да отида и да отворя вратата.
„Исусе Христе!“ Подскочих от уплаха. Един мъж стоеше в сенките и ме гледаше.
Глава 10.
Дейзи
С широко отворена уста, с длани, притиснати до бързо повдигащите ми се гърди, гледах втренчено Монтана. Той беше облечен в бял хавлиен халат за баня и носеше поднос със син чайник, две чаши със сини кантове и чиния курабийки с джинджифил.
— Съжалявам, че те стреснах — каза той учтиво. — Тъкмо се канех да почукам на вратата. Знаех, че няма да можеш да заспиш, щом прочетеш писмото, затова ти направих чаша чай. Видях светлината под вратата ти…
— Ти така ме изплаши, че изгубих ума и дума! — Гласът ми издаваше и раздразнението ми, и силната ми уплаха.
— Съжалявам.
Той наистина изглеждаше разкаян и аз почти му простих. Беше бос и аз, някак смътно, си помислих колко е привлекателен този ниско подстриган, загорял частен детектив.
Изтощението ме завладя, сякаш ме връхлетя неудържима вълна, и изведнъж една чаша хубав английски чай ми се стори точно онова, от което имах нужда. А компанията на Монтана, все пак, беше по-добре от никаква. Отстъпих встрани, за да мине той, и му показах къде да остави подноса — на малката стъклена масичка до люлеещия се стол.
Ретс постави лапите си на масичката и подуши курабийките. Дадох му една, после налях чая. Люлеещият се стол беше единственият в стаята, с изключение на малката табуретка, и тъй като не исках Монтана да седи толкова близо до мен му посочих малкото диванче под прозореца, по което бяха разхвърляни възглавнички. Той пое чашата, която му подадох, и все още изправен, втренчи поглед през прозореца.
— Странно е спокойствието, което настъпва след буря. Не знам дали се получава така, защото сме временно отрязани от реалността на всекидневния живот, или заради абсолютната тишина. — Той затвори очи и се заслуша. — Вече не се чува дори вятърът.
— Тази сцена сигурно ти напомня за детството — казах.
— В моето детство никога не е имало такъв покой.
Реших, че е по-добре да не се впускам в темата, но после ми хрумна, че съм така свикнала да бъда дискретна, че пропускам много неща. Например, ако бях задавала повече въпроси на Боб за миналото му, той може би щеше да ми разкаже за жената, която беше обичал, и защо никога не се е върнал при нея.
— Защо, какво е било твоето детство?
Монтана се настани под прозореца. Наведе се напред, подпрял лакти на коленете, стиснал чашата с двете си ръце. Чувствах как коремът ми се вълнува, но дори не исках да знам за това вълнение. Монтана изглеждаше така невероятно мъжествен в моя будоар.
— Баща ми беше суров човек — каза той. — Рядко говореше, а когато отвореше уста, то беше, за да издаде някаква заповед. Яздеше заедно с каубоите и понякога отсъстваше от дома седмици наред, като ме оставяше единствено със стареца, който трябваше да се грижи за къщата. Но когато татко беше далеч, старецът пиеше и аз трябваше сам да се грижа за себе си. Всичко, което имах, беше кобилата ми. Обичах онази кобила. Вярваш или не, яздех я двайсет мили до училище всяка сутрин, а после — двайсет мили обратно. Толкова далеч от населените места живеехме. Завързвах я за стълба, давах й торба със сено и влизах в малкото провинциално училище. Само една стая и седем деца, на които никак не им се учеше, всичките на различна възраст. Обаче учехме упорито — можех да спрягам глаголи на латински още преди да се науча как точно става това на английски.