— И тях, да.
Хардуик въртеше химикала между пръстите си, гледаше надолу към бюрото си и мислеше.
— И как човек би разбрал, че е в опасност? Че някой го дебне, да речем?
— По-добре е да наеме на работа някого като мен, преди да се стигне дотам.
Като продължаваше да върти химикала, Хардуик въздъхна.
— Не мога да понасям да бъда охраняван, да се следи всеки мой ход. Какъв живот би било това? Не, аз съм човек, който цени свободата си. И, странно, човек, който цени самотата си. — Той гледа Монтана дълго и преценяващо. — Човек като вас, предполагам.
Монтана трябваше да признае, че той е прав. Хардуик взе молбата и документите на човека, чиято кандидатура обмисляше. Прегледа ги, като мислеше за онова, което Монтана беше казал за интуицията си.
— Знаете ли какво? Защо да не предложа работата на вас? Ще ви платя двойно в сравнение с онова, което печелите сега. — Използваше тактиката, която използваше винаги, когато отчаяно искаше нещо. — Нямате опит, но бързо ще схванете нещата и ще се научите, това се вижда от пръв поглед. А онова, което не знаете за поглъщането на фирми, средствата и начините за упражняване на влияние и на финансите, можете да го научите от мен. Аз самият ще ви уча. Какво ще кажете за това, Монтана?
— Защо аз?
— Харесвам ви. Интуиция. Нали така?
— Така. Предложението е страхотно, но не мога да приема.
Хардуик изучава Монтана внимателно, после каза:
— Разбира се. Човек като вас не може да работи в офис с фиксирано работно време, не може да се подчинява на работен график и да изпълнява едни и същи задължения всеки ден. Вие обичате свободата, Монтана. Освен това, ако работите за мен, ще трябва да се подстригвате по друг начин и да се отървете от тази ужасна гривна.
Един от помощниците провря глава през вратата.
— „Четирите сезона“, сър… обядът… — каза той почти беззвучно, като оформи думите с уста.
— Излез! — каза рязко Хардуик. Монтана вече беше скочил на крака, готов да бъде освободен. — А вие седнете, Монтана. Вие сте прекалено интересен, за да ви оставя да си отидете така. На колко сте години? Трийсет и четири? Млад и все още податлив, нали така? Имам нужда от млади хора като вас около себе си, хора, които невинаги ще ми отговарят с „да“, които притежават определени качества. Сигурен ли сте, че не мога да ви предложа работа? Ще увелича мизата. Ще ви предложа три пъти повече, отколкото печелите сега.
С високо вдигната глава, Монтана изгледа Хардуик право в очите.
— Мистър Хардуик, аз съм на ваше разположение по всяко време като детектив и охрана. Обичам работата си и нямам намерение да я сменям.
— Дори да срещнете прекрасна жена и да се влюбите?
— Дори и тогава. Тя ще трябва да ме приеме такъв, какъвто съм.
— Опитах това веднъж, когато бях млад и беден и все още се борех с живота. За мен не се получи — добави Хардуик с горчива усмивка. — Тя ме обичаше, но ме изостави. Не беше заради парите, нито по-скоро заради тяхната липса, а заради моята собствена амбиция, концентрирана само върху успеха. „Приеми ме такъв, какъвто съм“, казах й и тя ме отхвърли. Трябва да разберете това, Монтана. Но аз уважавам чувствата ви и мисля, че сте много добър в работата си.
Той се изправи, а Монтана го последва. Стиснаха си ръцете и Хардуик го изпрати до вратата.
— Ако промените решението си, веднага ме уведомете — каза той.
През следващите десет години Хардуик често се обаждаше на Монтана. Бяха обядвали заедно много пъти в едно заведение на Източна четирийсет и девета улица, защото Боб обожаваше бургерите и пържените картофи, които сервираха там. Бяха разговаряли за разрастващия се бизнес на Монтана, за новите офиси, които той мислеше да отвори в Лондон, за съпругата на Боб — французойка — която много скоро се превърна в негова бивша съпруга, за темпераментната му любовница — италианка, която също се превърна в бивша любовница, за това, как той никога нямаше време да посети вилата си на остров Капри и за мечтата му да плава около острова, защото, според него, той щеше да е още по-красив, гледан откъм водата.
— Това е моя мечта — беше признал той на Монтана. — Точно затова и купих мястото. Преди вилата принадлежеше на Василий Белкис, известен балетист. Това е единственото, за което мога да благодаря на любовницата си, тя я откри, убеди ме да я купя, каза ми, че е добра инвестиция. Не съм сигурен, че беше права за последното, но из се влюбих в снимките и в романтиката. Предполагам, че някой ден ще намеря време да отида там, но засега е само една прекрасна мечта. Може би вие ще дойдете да ме посетите там? Какво ще кажете Монтана?