— Когато кажете — беше отговорил той, но разговорът никога не отиде по-далеч от това. Следващото, което Боб му каза, беше, че има малък проблем, който започва да го дразни.
— Проклетата електронна поща. Този нахалник, ако можем да се изразим така, който нарушава спокойствието на човек и през деня, и през нощта. Продължавам да получавам онези заплашителни писма, малко детински всъщност, от рода на: „Знам точно къде си в момента. Помни, че те наблюдавам. И знам с кого беше снощи. Аз винаги те наблюдавам, държа те под око“. — Той сви рамене. — Разбира се, не бих могъл да повярвам, че някой ме държи непрекъснато под око, без аз да забележа това.
— Би могло — каза Монтана.
Боб вдигна поглед към него, изненадан.
— Толкова ли е лесно?
— Не, но моите хора, например, са много добри в работата си.
— А този побъркан… Би ли могъл и той да е толкова добър?
— Никога нищо не предполагай. Би могло и да е жена.
— Ревнива жена, ха?
Монтана се усмихна широко.
— Познаваш ли такава? — запита той, а Боб се усмихна и отговори, че познава няколко.
Монтана му каза, че ще следи електронната му поща и че веднага ще му осигури двайсет и четири часова охрана, но Боб категорично отказа.
— И по-рано съм ти казвал, че не бих могъл да понеса това. Не е в природата ми. Нито в твоята, Монтана. Не мога да живея като хванато в капан животно.
После той подаде на Монтана списък с шест имена и го помоли да проведе разследване по тях.
— Те всички са хора, които по едно или друго време са били въвлечени в живота ми, независимо дали личен или делови. Всеки от тях има недостатък. И всеки ме ненавижда, макар да съм направил онова, което съм смятал, че е най-добре за тях. Искам да знам какъв точно е техният живот сега, какво правят в момента и с кого са в бизнес отношения. Искам да знам дали заслужават моята помощ.
Когато Монтана го запита защо, Боб отново сви рамене и каза:
— Интуиция. Всеки един от тях има причина да ме убие. — А после се засмя и каза: — Просто се шегувам.
А след два дни беше мъртъв.
Смъртта на сър Робърт Хардуик не беше приета за убийство. Беше нещастен случай. Той не беше преценил правилно завоя, колата беше излязла от пътя и беше избухнала в пламъци. По някакво чудо, Хардуик бил изхвърлен от нея и трупът не беше изгорял.
Беше издаден смъртен акт и тялото на сър Робърт Хардуик беше изпратено със самолет на своето последно пътуване до Йоркшир. Местната спасителна служба беше извадила от пропастта останките от превозното средство и Монтана беше получил разрешение да ги закара до гараж в Ню Джърси, който и преди беше използвал. Те останаха там, прибрани, да чакат следващия му ход. Но той трябваше първо да реши дали предположението на Боб, че някой иска да го убие, беше правилно или не. Щеше да прекара една безсънна нощ в Червената стая.
Глава 12.
Дейзи
На следващата сутрин, като се съвзех, написах отговори на някои от бележките, изразяващи съчувствие, които бях получила от някои от хората, които познаваха Боб от света на бизнеса, както и на двама държавни глави и дори на един млад член на кралско семейство, с когото Боб се беше сприятелил на мач по поло и с когото продължаваше да води кореспонденция, както и да обядва от време на време.
Час по-късно, когато излязох от библиотеката, Монтана ме чакаше в трапезарията. Беше се подпрял на камината, пъхнал ръце в джобовете на старото сако на Боб. С кучето, проснато в краката си, той почти приличаше на провинциален джентълмен, въпреки че се съмнявах, че джентълмен е дума, която може да се използва, за да се опише един напорист американски частен детектив.
— Радвам се да видя, че идваш навреме — каза той с онази полуусмивка, от която сивите му очи ставаха по-тесни и от която изпитвах неудобство, защото ми се струваше, че придава двояко значение на думите му.
Забързах към стаята, където държахме ботушите, за да обуя нещо за дълбокия сняг. Малко неугледна, но топло облечена, се върнах в трапезарията. Монтана се отдели от камината, където се грееше на огъня.
— Хайде, момче — каза той на Ретс, който се изправи и го погледна с очакване. Като че ли Монтана беше новият му господар, помислих си с горчивина.
Навън вдъхнах от ледения въздух, като мислех за пролетта, за минзухарите и кокичетата, за глухарчетата, които вече би трябвало да обсипват хълмовете и да създават настроение с яркия си жълт цвят.